Николо Макиавели: Владетелят

Ако някой каже, че Людовик е отстъпил на Александър Романя и на Испания неаполското кралство, за да избегне война, ще му отвърна с това, което вече казах: не трябва никога да се допуска да стане едно безредие, за да се избегне една война, понеже войната така не се избягва, а само се отлага и то в твоя вреда! И ако друг приведе като аргумент обещанието, което кралят дал на папата, че той ще позволи да се разтрогне бракът му и ще даде шапката на руанския архиепископ, ще отговоря по-долу, където ще се занимая с обещанията на князете и с това как те трябва да се изпълняват.

И тъй, Людовик изгуби Ломбардия, защото не спази правилата, следвани от други владетели, които са завоювали държави и са съумявали да ги запазят. Това не е никак чудно, а е основателно и съвсем в реда на нещата. По този повод аз говорих в Нант с руанския кардинал 18 18 Става дума за Жорж д’Амбоз — архиепископ на Руан (1460–1510 г.), избран за кардинал през 1498 г. по времето, когато Валентино (така народът наричаше Цезар Борджия, синът на папа Александър) завладя Романя. 19 19 Това става по времето на първата дипломатическа мисия на Макиавели във Франция през 1300 г. Кардиналът ми каза, че италианците не умеели да водят война, а аз му отвърнах, че французите не разбират нищо от държавните работи, иначе те нямаше да оставят църквата да се засили толкова много. И опитът показа, че засилването на влиянието на църквата и на Испания в Италия се дължеше на Франция. От това се извлича общото правило, което не лъже или лъже много рядко — че всеки владетел, който подпомага засилването на чужда държава, проваля своята. Могъществото на държавата се постига чрез силата или ловкостта на владетеля. Силният владетел трябва винаги да се отнася с подозрение към силата и ловкостта на другите владетели.

Като се имат предвид трудностите, с които е съпроводено запазването на новозавоюваната държава, някой би могъл да изрази учудването си от това, че Азия, която Александър Велики 20 20 Александър Велики (350–323 г. пр.н.е.) — цар на Македония, завоювал огромни територии в Европа и Азия. завоювал за няколко години и наскоро след това умрял, не се разбунтувала след смъртта му. Тя е останала под властта на приемниците му и те не срещнали никакви други трудности при запазването й освен тези, които възникнали между самите тях и то единствено поради амбициите им. 21 21 След смъртта на Александър Велики отначало е възложено империята да се управлява от 7-те стратези на генералния щаб. Съперничеството между тях за кратко време довежда до разделянето на империята на отделни царства, между които Египет, Сирия, Македония и др.

Ще кажа, че всички държави, известни от историята, са управлявани по два начина: или от един пълновластен владетел, заобиколен от слуги, които го подпомагат по негово благоволение и милост в управлението на държавата, или от владетел и благородници, които дължат своя сан не на благоволението на владетеля, а на произхода си. Благородниците имат свои управители и собствени поданици, които ги признават за господари, хранят естествена привързаност към тях.

В държави, управлявани от владетел и слуги, владетелят има по-голяма власт, защото в цялата държава го признават за най-високо поставената личност и ако поданиците му се подчиняват на други, подчиняват им се като на негови служители и административни представители, без да проявяват към тях някаква особена почит.

Примери за двата вида управление в наше време са Турция и Франция. Цялата турска монархия се управлява от един владетел, на когото всички останали са слуги. Неговата империя е разделена на санджаци. Султанът назначава на тези санджаци управители и ги сменя както намери за добре. Френският крал управлява сред множество благородници, които са признати и обичани от поданиците си. Благородниците имат и права, които кралят не може да им отнеме, без да се изложи на опасност.

Всеки, който проучи тези две държави, ще разбере, че за да се завладее турската държава, трябва да се преодолеят големи трудности, но веднъж завладяна, няма нищо по-лесно от това да бъде запазена. Трудностите при завладяването на турската държава се състоят в това, че завоевателят не може да бъде повикан от владетелите в империята, нито да разчита на бунта на приближените на султана. Те са негови слуги и са му задължени, по-мъчно могат да бъдат подкупени и, ако се подкупят, малко може да се разчита на тях, защото по гореизложените причини, не могат да поведат след себе си народа. Затова този, който напада Турция, трябва да знае, че ще я намери единна и да се надява повече на собствената си сила, отколкото на безредици вътре в страната. Но щом бъде победена и войската й сразена дотолкова, че да не може да се съвземе, единственият източник на опасения остава султанският род. Когато завоевателят премахне и него, няма вече от кого да се бои, защото останалите не се ползват с доверието на народа и както преди победата завоевателят не би могъл да се надява на народа, така и след победата не трябва да се бои от него.