Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

Винаги щеше да се появява.

И понякога щеше да възтържествува. Засега ще се казва Летита.

Ето в какво вярваше Диф.

Той можеше да бъде писателят от миналото, общуващ с тези, които не четат, или пък кинематографистът за онези, които през живота си не са стъпвали в киносалон. Един творец, който общува с всички, които не гледат академична телевизия или ОПС.

Творецът, който общува. Който предава способността да се твори самостоятелно (а не да се поглъща готовият продукт посредством съня и виденията), който създава възможността за пробуждане — т.е. за съмнение.

Съмнението с неговите приливи.

Именно това.

И ключът беше у него.

Нямаше друга алтернатива за оцеляване. Щеше да прогласява изречения, изтръгнати от старите книги, които ще се превръщат в закодирано съмнение, ще разтърсва задрямалите сетива, с рева си ще пробужда онези, които се готвеха да заспят. Напук на всичко.

В главата си. Неуловимо. Под носа на онези, които мислеха, че са го обуздали, а вместо това само засилиха неговата „власт“.

— И защо човек трябва непременно да вярва в нещо съвършено? — щеше да крещи той от глъбините на съзнанието си, изпращайки напосоки милиони, милиарди сигнали на „безсмислици“ на дължина на вълната, принадлежаща само нему и на човешкия мозък. Ето това щеше да крещи под формата на химико-електрически синаптичен обмен, с думите-образи на своята мисъл, гласа на мълчанието, долетял от онези особени мозъчни пластове, чието действие беше изучил и умееше да ползва. „Човек е отговорен както за това, което прави, така и за онова, което вижда.“ Някъде беше прочел това изречение истина. Та ето какво щеше да крещи и щеше да го превърне в код, който сред потока от електро-енцефалографски емисии щеше да напомня за него, код, сумиращ множество вълни с различни честоти и амплитуди — и никакъв детектор не ще може да открие в границите на един нормален цикъл предаване алфа/бета/тета различните подвълни, съставящи този код, нито да идентифицира честотата и амплитудата на всяка от тях. Няма такъв уред.

Освен друг човешки мозък с помощта на същите характеристики ЕЕГ, съответно дефинирани от алфа, бета, тета и т.н. честоти.

Единствено тази машина може.

Тази машина, приемаща и предаваща елементите от своето обкръжение — от цялото си обкръжение, — която се стимулира от всяка промяна в него, отбелязва и най-малкото му изменение, но беше с редица притъпени възможности, защото са й придали схемите на навиците, тази именно машина „смущаващият“ код на Диф би могъл да пробуди. Като предизвика приемане и ответ на нов смущаващ стимул, който би могъл да стане нов навик, да се изрази в декодирано послание, предизвикващо специфични реакции и нова гимнастика на мисълта, да освободи нови „потенциали“.

В това е посланието на съмнението: да се мисли по иначе. Да се мисли другояче, за да се отвърне и да се обясни това смущение — или поне да се потърси обяснение.

Той няма да вземе да крещи просто така: съмнявайте се! А ще изкове цял арсенал от мисли, предизвикващи и подстрекаващи към съмнение. Необичайни стимули, извън програмата за уеднаквеното виждане на околния свят, оформено в резултат на перманентното образование, което манипулира съзнанието. Стимули, които да действат от само себе си и да освобождават верижни реакции, изразени в дезориентиране, съмнение и желание да се потърси и открие някакъв отговор, който да е, може би дори закодираният израз на предизвикателната мисъл. Зависи от потенциалните способности на субекта и неговия повече или по-малко богат „енцефалографски печат“. Единствено той знаеше.

Щеше да изкрещи, да изреве в главата си: Не вярвайте, не вярвайте вече на нищо и на никого, вярвайте само на себе си, когато мечтаете за бунт, правда, мир и ЩАСТИЕ. Но те не съществуват. Векове са се изнизали, откак сте мислещи животни, а сте запомнили само това, защото дребни хитреци са ви го набили в главите. Повярвали сте и все още вярвате, че утре благодарение на вас ще дойде Златният век или че вчера той може и да е съществувал благодарение на други, но е бил унищожен поради нечия грешка. Мятате се между минало и бъдеще и дори не забелязвате как неизживяното настояще изтича между лапите ви, огромните ви лапи, протегнати към химери, с жаждата ви за любов, преглътнатата нежност, сподавените ви протести.

Помъчете се да си представите, че НОРМАЛНО може да се римува с КРИВО-ЛЯВО, помъчете се, докато се почувствате съвсем зле от дисонанса!