Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

Даниел Монклеман прокара ръка по сивеещите си коси. Взе от кутията за ръкавици тъмните си очила и ги намести на носа си. Засвирука си по-силно. Имаше хубава програма и на сърцето му беше леко.

Нима можеше да знае, че тази програма ще се провали и че този ден той ще потъне в драмата като камък, запокитен в пропастта.

За да го наричат „американския квартал“, причината беше съвсем проста — имената на улиците му: улица „Ню Орлиънс“, улица „Ню Йорк“, улица „Форд“, улица „Манхатън“, улица „Луис и Кларк“ и т.н. Може би още и заради това, че архитектурата на храмовете се вдъхновяваше от „ретро-модерните“ схващания, характерни за постройките в Североамериканския съюз (тогавашните САЩ) от края на миналия век. Фасади, украсени с едри необработени камъни с гладка мазилка помежду или с изкуствена лицева част върху бетонна основа, облицовка с фурнир от дървесни клони, истински или имитация, гигантски остъклени врати, покриви с по една, две, три, четири или пет страни под лек наклон, покрити с дъсчици вместо с керемиди, с неизменния комин от едри камъни, стърчащ като кула и похлупен с метална плочка. Жилищата се състояха само от приземен етаж, стъпил направо на земята, покрита с плочки тераса, беседка, обвита или не с пълзящ бръшлян, ружи или някое друго декоративно растение. Гаражът бе прилепен до къщата или вкопан под нея. Градините и моравите си приличаха с малките пръснати тук-там зидове, синкави ели и плачещи върби, които не само че не плачеха, но изглеждаха и странно обезводнени в трептящия юнски въздух.

Ето и улица „Луис и Кларк“. Даниел спря колата край тротоара до номер 67, пред нисичка стена от изкуствен камък, на височина колкото градинската вратичка — пластмасова, но много сполучлива имитация на ковано желязо. Представи си за миг, че е попаднал в стар американски филм, какъвто можеше понякога да се види по академичната телевизия за запълване на някоя празнина в програмата. Даниел взе от задната седалка куфарчето си, излезе от колата и машинално заключи вратичката, макар и да бе сигурен, че в този район не рискуваше нищо: на портала при входа за квартала трябваше да обясни на строгия пазач какъв е, въпреки че онзи го знаеше. Пазачът телефонира на госпожа Тодоба и чак тогава пусна Монклеман. Госпожа Мюриъл Тодоба…

Даниел свали тъмните си очила и ги пусна в горния джоб на сакото си. Горещо му беше и се боеше, че под мишниците му са се появили петна от пот. Предпочете да не проверява. С куфар в ръка пое нагоре по настланата с чакъл алея.

Мюриъл Тодоба отвори вратата, преди още да бе позвънил. Смътният спомен за тая клиентка, останал в съзнанието му (срещаше се с мнозина като нея), се съживи веднага щом я зърна на прага. Привлекателният образ на девойката от „Преродените“, който витаеше още в представата му, изчезна: пред очите му стоеше нещо по-добро. Една висока, стройна, засмяна млада жена, загоряла, с обло, но енергично лице: с много черни и лъскави дълги коси, с блестящи очи (дали не бяха с контактни лещи?), с лакома уста. Четиридесет цветущи лазарника — намери той определението. Късият й пеньоар се замяташе над изпъкналата гръд и стигаше до ханшовете й. Дълги крака. Дори на бос крак беше с половин глава над Даниел.

— Господин Монклеман! — каза тя за поздрав, протягайки ръка, отрупана в евтини пръстени (екстравагантност, защото тая жена навярно би могла да си позволи истински скъпоценни камъни).

Даниел поднесе ръката й към устните си — леко и елегантно, като истински светски мъж.

— Мадам Тодоба…

Тя го помоли да я извини, задето го приема в такова облекло: тъкмо правела слънчеви бани край басейна си. Решително неспособен от известно време да мисли за две неща наведнъж, Даниел си го изтълкува така: „Тя сигурно е гола-голеничка под пеньоара си!“, и отвърна:

— Моля ви, скъпа госпожо…

… като се мъчеше да придаде на лицето си такъв израз, че да не издаде мислите си… Знаеше ги тия отворени мадами, срещаха се във всички класи: много ги биваше да лазят по нервите на горките продавачи… Накрая си разтварят бедрата, като си мислят, че са победили: а докато чакаш, тия крави все правят тъй, че не знаеш къде да се денеш. С най-малкия погрешен ход, обмислен или не, в тая игра на котка и мишка, провалящ не само сеанса с вдигнатите крака, но и поръчката.

Вътре в себе си Даниел реши, каквото и да стане, отначало да се заеме с работата си (недотам убеден, че ще осъществи намерението си). В края на краищата можеше да си измисли цял филм, вдъхновен от червените бикини на момичето от „Преродените“. Може би госпожа Тодоба нямаше подобни намерения: сама, неомъжена и свободна, тя едва ли познаваше лишенията на мнозина омъжени жени, богати и изоставени в техните апартаменти…