Кирил Топалов - Нерви

— То се е видяло, че ще пием кафе у вас. — Изведнъж се засмя. — Стига да не те бие хазяйката, че водиш мадама...

— Няма хазяи! — успокоих повече себе си, отколкото нея, защото предложението й беше неочаквано, а мазето, освен че беше мизерно, не беше видяло чистене и подреждане цяло лято.

С всяка крачка смущението ми се засилваше, изпитвах абсолютно същото притеснение, както когато заведох там за първи път Неда. С тая разлика обаче, че с Неда ми бе хубаво да вървим под снега, притиснати един до друг, а Ани беше възможно най-неподходящият човек, който трябваше да влезе там, кой знае в какъв лукс живееше професорското семейство... Изведнъж реших да се сетя, че кафето ми е свършило, но когато се обърнах да й го кажа, тя бе толкова хубава, че ми се стори невъзможно да я излъжа. Разбрала, че искам да й кажа нещо, тя произнесе само едно много интимно, сякаш бяхме страшно близки:

— М?

Това реши въпроса окончателно и до къщи не помислих повече да бия отбой. Открих, че и Ани умееше като Неда да руши преградите веднага, но го правеше по свой, доста по-различен начин. Докато Неда просто ти позволяваше съВсем делово да се чувствуваш равен с нея, без това Да ангажира нито един от двамата, Ани ти предлагаше вилицата на една активна сърдечност, при това не фалшива, но във всички случаи ангажираща. Явно съдбата й бе отредила не само да се намеси в живота ми в най-подходящия момент, но и да го направи с най-подходящото за целта оръжие. От нищо не се нуждаех така, както от малко топлинка, а Ани беше наистина последният човек, от когото бих могъл да се надявам да я получа.

— Чудничко! — плесна с ръце тя, когато аз в почти прединфарктно състояние я въведох в мазето. — Ах, да знаеш как ти завиждам! Умирам за мое таванче или мазенце!...

Каза го така искрено, че почувствувах как веднага наред с облекчението започва да ме изпълва и някакво чувство на благодарност и сърдечност, нещо подобно на оная топлина, която бе полазила по мен на тавана на Брадите при първия ми контакт с Неда.

— Заменям го за тристаен — пошегувах се, а Ани отвърна в същия стил:

— Такова мръсно обаче не! Тук никога ли не е пипала женска ръчица? А-а-а... — констатира недоволно тя, побутвайки едно-друго от нахвърляните из цялото мазе дрехи, съдове, чаши, книги, тетрадки и провизии, след което се закани. — Ще го направя чудничко! — И изведнъж, съобразила, че може би е прекалила, добави: — За да си платя кафето! Впрочем къде е то?

— Сега ще направя!

Хвърлих поглед из хаоса, а тя го намери преди мен, беше от стограмовите книжни торбички, от най-долнопробното.

— Един приятел на баща ми донесе бразилско, ще свия малко, да видиш какво значи кафе! Чудничко! — каза тя, слагайки джезвето на котлона, веднага се бе ориентирала кое къде е и за какво служи, а думата чудничко, която отскоро се бе появила в речника на моите колежки, й служеше да изразява най-различно отношение, от възторжено-положително до свръхотрицателно.

Благодарение на Неда се бях научил, че нищо в поведението на една съвременна жена не трябва да ме изненадва, затова и бързо влязох в тон с Ани, започнах да я чувствувам като стар приятел и да се шегувам с нея. Докато тя баеше на кафето, вдигайки го от котлона седем пъти в момента на тръгването на каймака, за да станело по-хубаво, аз под нейна команда започнах да разчиствам и да подреждам нещата из мазето. Събраха се куп боклуци, които изхвърлих в кофите навън, и само един час след изпиването на кафето мазето ми започна отново да прилича на оная уютна дупчица, каквато беше през първите месеци на моето новодомство. Неда ненавиждаше реда и покрай нея аз също се бях запуснал до такава степен, че безпорядъкът и мръсотията бяха престанали да ми правят впечатление. Инициативността на Ани ми върна забравени усещания, развихри отново домакинските ми навици, култивирани по принуда през цялото ми общежитийно битие — от сиропиталището, през казармата, до първи блок на Четвърти километър — и прилагани с удоволствие в мазето през месеците, преди да срещна Неда. Изчистихме и измихме всичко, включително и малкото прозорче, покрай което трополяха уличните минувачи, като тя свали перденцето, което никога не беше виждало сапун, и го натопи в един леген заедно с покривката от масата. В друг леген, без да обръща внимание на моите протести, натопи ризите и бельото ми, които изпра така сръчно, сякаш цял живот бе правила само това, и след това простря на въжетата, които с моите съкилийници бяхме опънали за тая цел в циментеното преддверие. Когато вкарахме стаята в ред, тя направи преглед на хранителните ми запаси и след като се информира за любимите ми яденета, направи най-фантастичната мусака, която съм ял в живота си.