Кирил Топалов - Нерви

(Кои години? Бел. на Виктор от http://bezmonitor.com)

Неда обаче беше болезнено горда и честолюбива и не позволяваше никакъв жест от моя страна, който би могъл с нещо да я унизи. На тема бедност най-бедните хора са по правило най-чувствителни. Особено ако носят в душата си такива антени като нейните.

Оказа се обаче, че докато аз през лятото и есента съм трупал пари и съм обмислял какви ли не ходове, за да ги похарча за нея, без да засегна достойнството й, тя вече ми е била прочела присъдата. В края на октомври наистина се появи, имаше и да оправя някакъв изпит, тогава бяха започнали да дават късни, бригадирски сесии. Но когато аз, след почти четиримесечен глад за жена, посегнах да я прегърна, тя ме отхвърли от себе си с някаква твърда, макар и безболезнена хватка.

— Чакам те цяло лято, за да ми разкажеш играта! — припомних й с възможно най-учтивия гневен тон, а тя, като ми посочи кушетката, седна на стола до масата и запали цигара.

— Разказвачки колкото щеш.

— Моля? — направих се, че не съм разбрал, но тя не се хвана, знаеше номерата ми — например, че когато исках да омаловажа ефекта от нещо, я карах да го казва два пъти.

— Абе, младеж, да не съм ти поставила през лятото рицарски пояс?

— Ти знаеш много добре... — започнах ядосано, но на нея моят тон никога не й е правел особено впечатление и тя ме прекъсна така спокойно, както се прекъсва най-невинен приятелски разговор:

— Дианчето нищо ли не свърши? Ще й оскубя перушината.

— Какво Диана?

— Нищо. Може би не те е намерила. Ти сигурно пак си обикалял с материална цел полите на Витоша.

— Работих като идиот! — извиках, за малко да добавя „за тебе“. — Защото... Защото...

— Защото без тебе бай ти Марко не може да си изкара нормата.

Последното, което каза, стигна до мен някак глухо, защото от мисълта, че е направила опит да ме пробута на Диана, за да се отърве от мен, главата ми забуча като река.

— Казвай каква е тая работа с Диана! — викнах отново, а ми се струваше, че въобще не чувам гласа си.

— Младеж, ти имаш нужда да се ожениш — каза тя пак така кротко и равно, сякаш обсъждахме някой друг, при това далечен познат. — Аз само ти губя времето.

— Моето време си е моя работа!

— Трябва да си намериш момиче със сериозни намерения.

— Кажи си направо, че не можеш да ме понасяш!

— Напротив. Симпатичен си ми, казвала съм ти го много пъти, обаче не искам да ми тежиш на съвестта. Ти имаш нужда от жена, която да се грижи за теб.

— Аз по-добре знам от какво имам нужда!

— Не знаеш. В онова сиропиталище развитието ти се е забавило и ти сега фактически си още малолетен. Трябва някой да мисли и да се грижи за тебе. А аз не съм този някой. Имам си достатъчно мои грижи.

— Имай си ги! — извиках почти панически, усетих краката си подкосени. — Не искам нищо от теб... Идвай, когато пожелаеш... Прави каквото щеш. — Само не ме оставяй... — Вече съвсем не чувах гласа си, от пресъхналото ми гърло излизаха само някакви хрипове.

Тя стана. Угаси недопушената си цигара в пепелника и каза студено:

— Язък, че толкова време те учих на ум и разум. Казала съм ти, че никоя кучка не заслужава да се държиш с нея така педерастки. Опита ли се да ти направи такъв номер, ще й подадеш палтото и ще й отвориш вратата-Ако пък наистина толкова я обичаш и не искаш да си иде, ще й свиеш два шамара, ще я хвърлиш на леглото и ще я чукаш, после пак ще я биеш, пак ще я чукаш и така, докато й дойде акълът. След което ще бъде завинаги твоя... Беше ми хубаво с теб, не си ми безразличен, затова ти мисля доброто. Ако поддържаме някаква връзка, колкото и рядко да е, ти няма да погледнеш друга. А целта на занятието е точно обратната. Ясно ли ти е? Затова трябва да късаме от раз. Ти не си като другите и всъщност може би точно затова не си ми безразличен. Хайде и не ми досаждай, знаеш, че не ги обичам тия. Ритам силно.

Неда стана и си тръгна така просто и делово, както беше и дошла. Без излишни обяснения и церемонии. Каквото имаше да каже, го каза и си замина, без да се интересува какво остава зад нея, вероятно мислейки вече за следващата задача, която има да решава. Точно като мъж.

След като излезе, изведнъж си помислих дали с оная тирада за шамарите всъщност не беше ми подсказала да я задържа насила, за да й докажа, че наистина я обичам. Веднага отхвърлих обаче тая мисъл, вече я познавах добре. Това, което бе казала, се отнасяше за кучките. А Неда, която сама често се наричаше така, най-малко от всичко беше кучка. И никакъв мъж не беше тя. Неда беше най-истинската жена в живота ми. Само че трябваше да го разбера твърде късно.