Кирил Топалов - Нерви

На Нова година се напих сам, плаках и налагах с юмруци дюшека, който си бях купил с такъв мерак, завирах лицето си в него и го хапех с надежда да доловя нещо от угасналия дъх на сънищата й или от метеоритния дъжд на огнената стихия, с която очите й бушуваха над мен, но всичко това бе отминало точно като тайфун, след който океанът остава спокоен и празен. Бях като полудял моряк, изпуснал в преизподнята на бурЯта шанса да рипне с останалия екипаж от борда право в небето и останал на мъртвия кораб със счупени мачти и изпокъсани платна, обречен да изживее ужаса на бавното връщане на разсъдъка, който единствено ще му помогне да разбере, че е безвъзвратно сам, ненужен и безпомощен...

Летният семестър се проточи като дълго, бавно влечуго, чиято кошмарна безконечност може да застраши сериозно психическото ти равновесие. Отначало, докато все пак хранех някакви смътни надежди, че може би Неда ще смекчи малко присъдата, стоях в мазето неотстъпно, даже започнах да пропускам лекции и упражнения, нещо, което не се бе случвало никога дотогава. В края на март обаче разбрах, че присъдата е окончателна, и тогава предприех друга тактика: четях само в Народната библиотека, надявайки се, че няма начин да не я срещна там. Но тя, изглежда, бе предвидила и това. Не я срещнах нито веднъж, което означаваше, че бе предугадила моите ходове, преди още аз да ги измисля. С часове обикалях около Университета с делова крачка, все едно, че отивам някъде или пък се прибирам, но и там не я срещнах, сякаш бе потънала в земята. Няколко пъти висях в един вход от другата страна на булеварда, срещу входа на Брадите — същия резултат. Хората, които влизаха и излизаха, ме заглеждаха подозрително и аз се отказах. По време на юнската сесия срещнах веднъж само Голямата брада. Мисля, че от цялата онази компания единствено на него му бях симпатичен, запита ме защо не се явявам, беше ми повече от ясно, че нито Неда им е казала нещо за нашите отношения, нито пък въобще някой е питал за мен. Смънках нещо в смисъл, че ние подгонило училището, и не посмях да питам за Неда. Изтърколи се и лятото по бригади и по бетонни плочи и дойде новата учебна година. Само че този път я посрещнах с по-малко пари, защото за изненада на бай Марко работех през ден, през два, а понякога и по-рядко. Отивах с него само за да избягам от самотията и работех както винаги мъжки, но без желание. Това не остана скрито от него и като човек с опит в тия неща веднага отгатна причината.

— Не се коси, че найдеш другу жену! — каза той на трънския си диалект без никакви въпроси и предисловия. — Жените са като бетона — немат свършване.

Една година беше твърде голям срок, за да продължавам да храня някакви надежди за връщане на Неда, да не говорим, че след като благодарение на нея бях станал наясно с някои неща, липсата на женска близост ме измъчваше все повече. През първите месеци не го чувствувах така остро, защото имах да се справям преди всичко с психологическите си проблеми. Постепенно обаче с притъпяването на болката младото ми тяло все по-категорично предявяваше своите искания и неведнъж се улавях, че се заглеждам било по моите колежки, било по студентките около Университета.

ТОГАВА СЕ ПОЯВИ АНИ.

Точно навреме. Тя беше най-хубавото момиче в целия ни курс, а фактът, че баща й беше един от нашите професори, й придаваше някаква особена недостъпност и налагаше в общуването с нея, общо взето, не особено приятна дистанция. Специално мен винаги ме беше притеснявала космическата разлика в нашето социално положение и никога не бях разменил нито дума с нея. Затова когато я видях да пуши на една пейка в двора на Народната библиотека, не се насочих към нея, а продължих към къщи, но тя викна след мен:

— Стефане!

Помислих, че така ми се е сторило, но все пак се обърнах. Ани се бе изправила и викаше след мен, махайки с две ръце така радостно, сякаш бе видяла най-добрия си приятел. Огледах се бегло — не, нямаше никой друг, на мен викаше, даже тръгна в моята посока. Направих и аз крачка-две, за да не я поставя в неудобно положение, и подадох смело ръка:

— Къде насам?

— Чета едни глупости и ми се наду главата. Тука къде може да се пие кафе? В библиотеката затвориха. — И докато се обръщах, за да й посоча най-близките сладкарници, тя, разбрала, че няма да се сетя да й предложа, сама пое инициативата — Хайде направи ми компания.

Обиколихме кафенетата наоколо, всички бяха затворени, понеже беше обед. Ани бърбореше непрекъснато и никак не изглеждаше опечалена от обстоятелството, че се наложи да пребродим целия район, успя през това време да разбере и че живея наблизо, и когато отново излязохме пред библиотеката, каза: