Кирил Топалов - Нерви

Докато готвеше, изглежда, отново реши, че може би е прекалила, и реши да ми поясни:

— Нали моят ентусиазъм не ти се вижда странен? Винаги съм мечтала да си имам някаква дупчица, която да си е само моя и в нея да правя каквото си искам.

— Нямаш ли си стая?

— Имам, но все едно, че я нямам. Госпожа майка ми непрекъснато се вре в нея, преобръща ми всичко наопаки и я подрежда както на нея й харесва. Непрекъснато се караме, обаче резултатът е нулев. Един ден й казах, че ще изляза на квартира, и тя щеше да предаде богу дух.

— Защо наистина не излезеш?

— Ти си луд. Първо, нямам с какво да я плащам и второ, тя наистина няма да го преживее. Нямаш представа какъв тиранин е. Калигула.

— Най-добрият начин за справяне с тираните е неподчинението! — посъветвах я дълбокомъдрено, докато белех картофите, единственото нещо, с което ми позволи да участвувам в приготовляването на кулинарната й магия, а тя само поклати глава:

— Нищо не струва да се направи, но се плаща скъпо. Нали ти казвам, че е непоправима, ще си иде мърцина.

През следващите двайсет години щях да имам безброй възможности да се уверя, че непоправимостта е една от най-стабилните и непроменими черти на характера, които бе взела от майка си наред с деспотичния манталитет, но тогава в оная октомврийска вечер аз установявах с нарастващо удоволствие колко хубаво е една красива жена като Ани да се грижи за теб, да се мъчи да угажда на вкусовете ти и да те обгражда с преданост и топлота. През следващите дни и седмици тя го правеше все по-добре, изглежда, у нея се бе развихрил инстинктът не само на жена, но и на майка и този инстинкт едва ли можеше да намери по-подходящ обект за реализиране от един сирак като мен. Неда, изглежда, беше права, когато казваше, че съм изостанал в развитието си, но сериозно беше сбъркала с възрастта. Не малолетен, както ме бе определила — аз откривах и изживявах едновременно всички бебешки, детски, юношески и младежки емоции и привързаности на син към майка, примесени по някакъв особен, едва ли не противоестествен начин с чисто сексуално привличане. Това привличане обаче никога не можа да достигне оня еталон, който бе поставила любовта ми с Неда. Изглежда, именно във взаимното реагиране на извечния комплекс майка-дете бе лошият шанс на нашия бъдещ живот. Казвам лош, защото го направи невъзвратимо общ.

Впрочем „невъзвратимо“ е малко силно казано. Все пак прекараните с нея двайсет години не изчерпват целия ми живот, остават ми поне още толкова, чиято съдба ще зависи от това, какво решение ще вземе съдът след малко и какво знае тя за смъртта на Неда.

КОГАТО РАЗБРАХ, ЧЕ Е УБИЛ НЕДА, не се прибрах вкъщи цяла седмица. Взех някаква командировка от редакцията и заминах в Родопите.

Всъщност научих го случайно. От години вече бях сигурна кой е бащата на нашия Владо, но за майката само подозирах и когато във връзка с едно разследване най-сетне получих достъп до документацията отпреди двайсет години на оня родилен дом, в който той тогава беше разпределен, се залових за работа. Исках само да разбера коя е майката, а за свой най-голям ужас узнах и как е умряла.

Животът ми със Стефан беше общо взето, лишен от любов, но и с това се свиква. Отначало се утешавах с максимата, че винаги единият обича и заради другия, после като всички останали просто се примирих, още повече че трябваше да се грижим и за детето, което не се интересува дали си го родила или не, а просто има нужда от майка. Всъщност от неговия син аз получих — макар и в друга форма — оная любов, която не получих от самия него, и това беше моята голяма и решаваща компенсация. Стигаше ми донякъде. И до някое време. Сега Владо е вече голям и няма нужда от мен, баща му, както по всичко изглежда, е убил майка му, а аз съм просто излишна.

През последните години чувството, че съм излишна, се засилваше у мен все повече, но се утешавах с факта, че то тормози всички майки, когато децата им излязат от училищната възраст и станат самостоятелни. Но и с него постепенно свиквах така, както се бях научила да свиквам с много други неща. Опитвах се да хитрувам и да се боря все още за някакво малко местенце в живота на Владо-осигурявах му безплатни карти за кинолектории, за тенискортовете, намирах му дънки, спортни ризки и маратонки, обзаведох го с видео и цял австрийски скиорски екип, а когато се изнесе при каратистката си, всеки ден оставях вкъщи пълна тенджера с ядене или по една голяма тава с баница, кекс, баклава или някакъв друг сладкиш. Отначало се ядосвах, че каратистката не си правеше труда поне да измие после съдовете, но и с това свикнах. Радвах се, че поне ги намирам празни, което означаваше-употребени. Малко по-трудно ми беше да възприема ролята си на перачка и на нейните парцалки. даже първия път ги зафучих през прозореца с погнуса и яд, но и това преглътнах. Слязох пред блока, събрах й гащичките и блузките и ги пуснах в пералнята с дрехите на Владо. Оставях му ги в един найлонов плик, изгладени и надиплени, понякога прибавях и малко пари — от благодарност, че не са ме забравили. Стигаше ми когато някой път случайно се засечем вкъщи, да вдигне палец и да каже: