Ед Макбейн - Изборът на убиеца

— А баба ти къде беше през това време? — попита Карела.

— Бях излязла да напазарувам — отговори госпожа Травейл.

— Човекът, който ти се обади — продължи Клинг, — мъж ли беше или жена?

— Не знам — отвърна Моника.

— Нали разговаря с него?

— Да.

— Е, не разбра ли, дали е мъж или жена?

— Не разбрах.

— Това имах предвид, като казах, че не е категорична — намеси се госпожа Травейл.

— Какво значи „категорична“? — отново попита Моника.

— Значи, че не си сигурна, миличка.

— Е да, не съм сигурна.

— Добре, чувала ли си и преди гласа на този човек?

— Не.

— Значи за пръв път го чу?

— Да.

— Що за глас беше?

— Не знам.

— Добре, ти каза, че не си разбрала дали е мъжки или женски. Беше ли дебел, плътен глас?

— Май че да.

— Като мъжки?

— Май че да.

— Но не си сигурна?

— Не. Може да е била и някоя госпожа. Не можах да разбера. Гласът беше странен. Като че ли идваше от кутия.

— Да не е говорил през носна кърпа? — Въпросът на Клинг бе отправен към Карела.

— Възможно е. Та какво ти каза този човек, Моника?

— Чакай да видя. Първо ми каза: „Моника Бун ли е?“ И аз казах: „Да, Моника Бун е на телефона.“ След това ми каза: „Как си, Моника?“ И аз отговорих: „Добре, благодаря.“ Баба ми е казала да се държа учтиво, когато говоря по телефона.

— После?

— После той каза…

— Човекът?

— Да. Не знам дали да казвам „той“ или „тя“.

— Казвай „той“ — посъветва я Клинг.

— И после той каза: „Искаш ли да бъдеш едно добро момиченце?“ И аз, то се знае, отговорих, че искам да бъда добро момиченце. И после той каза: „А ти умно момиченце ли си?“ Аз не обичам да се хваля, но казах, че съм умно момиченце.

— И после?

— После той каза: „Майка ти е получила писмо преди една седмица. В син плик. Да си го виждала някъде из къщи?“ Аз не се сетих, но отговорих: „Може и да съм. Кой се обажда?“

— И какво ти отговори човекът?

— Човекът ми отговори: „Няма значение, Моника. Аз съм приятел на твоята майка“. А аз попитах: „Кой приятел?“

— И човекът каза ли ти?

— Не. Само каза: „Приятел на твоята майка съм. Виждала ли си писмото?“ Аз си спомних тогава, че съм го виждала, защото мама много се разтревожи, като го прочете. Спомних си, че го отвори, и след това много се разтревожи. Нали знаеш какви са майките? Тревожат се от писма и от други работи.

— Да, знам — каза Клинг. — Ти каза ли на този човек, че си виждала писмото?

— Да.

— И той какво ти каза?

Седнал в креслото, Карела започна да си записва разговора. Използва две имена: „Моника“ и „Заподозрян“. Не си направи труда да записва въпросите на Клинг. Опита се да запише само репликите от телефонния разговор между Моника и заподозрения. Постара се да чуе всички възможни думи и да ги запише.

ЗАПОДОЗРЯН: Къде видя писмото, Моника?

МОНИКА: Не знам. Мама го сложи някъде.

З: Тя спомена ли ти това писмо?

М: Не, аз я видях да го чете.

З: А не ти ли каза какво пише в него?

М: Не, тя никога не ми казва какво пише в нейните писма.

З: Това писмо в син плик ли беше?

М: Да.

З: Сигурна ли си, Моника?

М: Сигурна съм, защото казах на мама: „Този син плик е много красив.“

З: А тя каза ли ти от кого е?

М: Не.

З: А опита ли се да познае от кого е?

М: Какво искате да кажете?

З: Не се ли учуди, че писмото не е подписано?

М: Не.

З: А знаеше ли от кого е?

М: Не. Кой се обажда все пак?

З: Обажда се приятел на твоята майка. Помисли си, Моника. Мама какво направи с писмото, след като го прочете?

М: Не помня.

З: Помисли.

М: Мисля, но не си спомням. Сега трябва да облека куклата си.

З: Почакай, Моника. В чантичката си ли го прибра?

М: Не, нямаше чантичка при себе си.

З: Тогава къде го прибра?

М: Не знам. Отиде да се обади по телефона.

З: На кого се обади?

М: Не знам.

З: На полицията ли?

М: Не знам. А ти знаеш ли, че съм приятел с едно ченге? Детектив е и си има пистолет.

З: Ти каза ли нещо на този детектив за писмото?

М: Не. Какво го интересува едно старо писмо? Той търсеше някакво изгубено момиченце.

З: Ти спомена ли на друг за това писмо?

М: Не. Кой се интересува от едно старо писмо?

З: А сега си помисли, Моника.

М: За какво да мисля?

З: Къде е това писмо сега?

М: Не знам.

З: Още ли е в къщата?

М: Май че да.

З: Откъде знаещ?

М: Мисля, че го видях някъде из къщи.

З: Къде?

М: Някъде.

З: Къде по-точно, Моника?

М: Не си спомням. А сега трябва да затворя телефона. Не искам куклата да настине.

З: Няма да настине. Къде е писмото?