Ед Макбейн - Изборът на убиеца

— Не ставайте смешен.

— Добре, къде по дяволите, сте били тогава, господин Фелпс? Започвайте да си спомняте! Настойчиво ви предлагам да започнете да си спомняте!

— Вижте…

— Какво?

— Не искам да си мислите… — Фелпс поклати глава. — Вижте, аз…

— Продължавайте, господин Фелпс, изкарайте скелетите от гардероба.

— А вие разпитахте ли Тед Бун? Разпитахте ли бившия й съпруг?

— Той не е бил в града по време на убийството. Алибито му е потвърдено. Той е чист, господин Фелпс.

— И аз съм чист.

— Още не сме чули вашето алиби.

— Не си спомням къде съм бил. Не съм бил близо до магазина.

Майер въздъхна тежко.

— Господин Фелпс, обличайте се.

— Защо?

— Защото ни се струва, че нямате алиби, господин Фелпс. Защото мислим, че много сте замесен с това момиче, Ани Бун. Защото изглежда, че в участъка ще трябва да ви зададем малко повече въпроси. Всъщност много повече въпроси.

— Аз… — Фелпс преглътна. — Аз… онази вечер бях в Изола.

— Къде в Изола?

— На… на булевард „Ендикът“.

— И какво правехте там?

— Ами бях с един човек.

— С кого? — попита Клинг.

— С жена ли? — додаде Майер.

— Да — отговори Фелпс.

Двамата детективи млъкнаха. Накрая Майер проговори.

— Хубав човек сте, господин Фелпс. Наистина солидна инвестиция.

— Инвестиция?

— Който е инвестирал във вас, би трябвало да ликвидира веднага дяловото си участие. Как се казва мадамата?

— Тя не е мадама!

— Как се казва?

— Лидия. Лидия Форестър.

— Адрес?

— Булевард „Ендикът“ номер седемстотин и трийсет. Нали няма да я замесвате в тази история?

— Можете ли, да ни посочите по-добър начин да потвърдим алибито ви?

— Май че не.

— В дома й има ли портиер? Има ли асансьорни оператори?

— Да, защо?

— Господин Фелпс, от това, което чуваме, излиза, че имате крайно основателна причина да не желаете Ани Бун да ви се мотае из краката. Едва ли ще се задоволим само с честната дума на въпросната Причина, че сте били при нея онази вечер. Така че по-добре се молете.

— За какво да се моля?

— Молете се някой друг в тази сграда да ви е видял по времето, когато са убивали Ани Бун. Довиждане, господин Фелпс, ще ви се обадим. Бъдете сигурен, че ще ви потърсим пак.

Много е досадно да научиш, че човек, заподозрян в убийство, има железобетонно алиби. Досадно бе да научат това за Тед Бун, а още по-досадно бе да го научат за Франклин Фелпс. Тъжните факти обаче бяха налице. В деня на убийството на Ани Бун Франклин Фелпс бе прекарал в компанията на едно момиче на име Лидия Форестър времето от 9 до 11 часа вечерта. Асансьорният оператор си спомни, че го бил придружавал нагоре към 9 часа и надолу — към 11 часа Това, разбира се, не означаваше, че Фелпс не е могъл в този интервал да слезе по черното стълбище, да отиде да убие Ани и да се върне по същия начин. От черното стълбище обаче се стигаше до две места: до подземния етаж и до партера. На партера денонощно дежуреше портиер, който потвърди, че е видял Фелпс да излиза само в 11 часа. Колкото до подземния етаж, там управителят и един от чистачите бяха играли карти цяла нощ точно до единствената врата, от която е можел да се спусне някой от черното стълбище. Така че Фелпс не беше слизал по това стълбище. Беше се занимавал по това време с други неща. Той не беше убиецът на Ани Бун и това бе досадно. Това означаваше, че на ченгетата от 87-и участък щеше да им се наложи да бъхтят пак по улиците, а именно от такова бъхтене умират ченгетата.

По причини, които не бяха ясни и на самите ченгета, се оказа, че кажи-речи, всяко от тях бъхти по улиците, за да се открие убиеца на Ани Бун. С това бяха заети всички ченгета освен Котън Хоуз. Котън Хоуз си беше организирал собствен малък кръстоносен поход срещу убиеца на Роджър Хавиланд. Това, че всички бяха заети с един и същ случай, си имаше и хубавата страна. Намираха си тема за разговор дори когато изчерпваха мръсните вицове. Беше приятно, така се създаваше дружеска атмосфера.

— Това бъхтене по улиците ще ме довърши — оплака се Карела на Клинг. — Като станеш на моите години, ще • ме разбереш. Младо момче като теб не ги усеща тези работи. Ти на колко години беше, Бърт? На седемнайсет?

— На шестнайсет — каза Клинг.

— Значи изкачването на тези стъпала не ти е проблем.

— Стъпалата ги ям на закуска — каза Клинг.

— Виждам.

— И тротоарите също.

— Виждам.

Изкачваха стъпалата към една билярдна зала, известна в околността като „Райско преддверие“. Стълбището не излъчваше божествено ухание. Клинг не можеше да определи на какво точно миришеше, но със сигурност не на рай.