Джон Толкин - Недовършени предания

Бел.19: Можем да сравним това с текста от Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ („Северното кралство и Дунедаините“): „По това време [времето на Страшната чума, която стигнала до Гондор през 1636 г.] дошъл краят на Дунедаините в Кардолан и зли духове от Ангмар и Рудаур пролазили, та се заселили из изоставените могили“.

Бел.20: След като Черният капитан е знаел толкова много, изглежда донякъде странно, че не е имал представа къде се намира Графството, страната на Полуръстовете; според „Разказ за годините“ в Брее вече е имало хобити към началото на четиринайсети век от Третата епоха, когато кралят-магьосник се прехвърлил на север в Ангмар.

Бел.21: Виж „Задругата на Пръстена“ (книга 1, глава 9). Когато Бързоход и хобитите напускат Брее (пак там, книга 1, глава 11), Фродо зърва мимоходом Дунеземеца („жълтеникаво лице с лукави кривогледи очи“) в къщата на Бил Папратак и си помисля: „Грозен е като същински гоблин“.

Бел.22: За сравнение виж думите на Гандалф пред Съвета на Елронд: „Предводителят им се е укрил южно от Брее“.

Бел.23: Както показва заключителното изречение на този цитат, смисълът е: „Гандалф още не подозирал, че в бъдеще Полуръстовете ще имат някаква връзка с Пръстените“. Срещата на Белия съвет през 2851 г. е била деветдесет години преди Билбо да намери Пръстена.

Бел.1: Еомер бил син на Теоденовата сестра Теодвин и първия кралски военачалник Еомунд от Източен Предел. През 3002 г. Еомунд загинал в сражение с орките, а Теодвин починала скоро след това; децата им Еомер и Еовин били отгледани в двореца на Теоден заедно с единствения му син Теодред. (Приложение А към „Властелинът на Пръстените“.)

Бел.2: Никой, освен Гандалф, не помислил тогава за ентите. Но ако Гандалф не е имал възможност да вдигне на крак ентите няколко дни по-рано (а от разказа ясно личи, че това е било невъзможно), те не биха спасили Рохан. Ентите биха могли да разрушат Исенгард и дори да пленят Саруман (в случай, че още не е последвал победоносната си армия). Заедно с хуорните и подкрепленията от Източния предел те биха могли да унищожат Сарумановата войска в Рохан. Но Пределите биха били съсипани и оставени без владетел. Дори ако би се намерил авторитетен водач, който да приеме Червената стрела, не би имало кой да отвърне на призива, освен може би няколко отряда уморени бойци, които биха пристигнали в Минас Тирит твърде късно, за да сторят друго, освен да загинат заедно с него. (Бележка на автора.)

За Червената стрела виж „Завръщането на краля“ (книга 5, глава 3), където пратеник от Гондор я донася като знак за бедата на Минас Тирит.

Бел.3: Първото сражение край Бродовете на Исен, в което загинал Теодред, е било на 25 февруари; Гандалф пристигнал в Едорас седем дни по-късно, на 2 март. („Властелинът на Пръстените“, Приложение Б, година 3019.) Виж Бележка 7.

Бел.4: Отвъд Пролома земите между Исен и Адорн се смятали за част от Роханското кралство; но макар че Фолквине ги завладял и прогонил Дунеземските нашественици, местното население било със смесена кръв и не проявявало особена вярност към Едорас — още се помнело как крал Шлем погубил тамошния владетел Фрека. Всъщност по онова време тия люде били склонни да подкрепят Саруман и мнозина техни бойци се присъединили към войската му. Във всеки случай откъм запад до земите им можели да се доберат само най-храбри плувци. (Бележка на автора.)

Областта между Исен и Адорн била обявена за част от Еорловото кралство с Клетвата на Кирион и Еорл (виж „Кирион и Еорл“).

През 2754 година кралят на Пределите Шлем Твърдоръки убил с юмручен удар високомерния си васал Фрека, владетел на земите по двата бряга на Адорн; виж Приложение А към „Властелинът на Пръстените“.

Бел.5: Те били много бързи и умело избягвали плътния противников строй, тъй като обикновено целта им била да унищожават откъснати групи или да преследват бегълци; но при необходимост можели с дива ярост да си пробиват път през конни отряди, като разкъсвали коремите на конете. (Бележка на автора.)

Бел.6: Бележка от преводача:_ Тук Кристофър Толкин обяснява, че според баща му названието на котловината е именно Усоева, а не Усойна. Пропускам това обяснение, тъй като е свързано с трудно преводими — и напълно излишни за българския читател — граматически особености, а и в превода на „Властелинът на Пръстените“ интуитивно съм изпълнил авторското изискване (макар че по онова време не знаех за него)._