Джон Толкин - Недовършени предания

В различни части на тази книга се наложи текстовете на автора и на редактора да бъдат отбелязани по различен начин, тъй като степента на редакторска намеса не навсякъде е еднаква. В основния текст авторът е отпечатан почти навсякъде с по-едър шрифт; ако се налага намеса на редактора, това става с по-дребен шрифт и по-широко ляво поле. Но в „Историята на Галадриел и Келеборн“, където редакторският текст преобладава, по-тесните редове отбелязват речта на автора. В приложенията, а също така и в завършека на „Анарион и Ерендис“, озаглавен „По-нататъшен ход на разказа“, с дребен шрифт са отпечатани и двата вида текстове, като цитатите от автора се отбелязват с по-широко поле.

Бележките към текста в приложенията са дадени под линията; личните авторски забележки навсякъде се отбелязват с „Бел.авт.“.

Когато поеме отговорност за писменото наследство на един починал автор, човек се изправя пред трудно разрешими проблеми. В подобно положение някои биха предпочели да не предоставят за публикуване абсолютно никакви материали, освен може би произведения, които са били напълно завършени преди смъртта на автора. От пръв поглед подобен подход би могъл да изглежда най-правилен спрямо непубликуваните ръкописи на Дж. Р. Р. Толкин; крайно критичен и взискателен към собственото си творчество, самият той не би и помислил да позволи отпечатването даже на най-завършените разкази от тази книга без множество допълнителни поправки.

От друга страна ми се струва, че характерът и целите на творческия му замисъл поставят в особено положение дори и отхвърлените лично от него истории. За мен беше изключено „Силмарилион“ да остане в неизвестност въпреки недовършеното състояние на ръкописа и въпреки многократно обявяваните, макар и до голяма степен неосъществени намерения на баща ми да го преработи; след дълги колебания се реших да представя творбата не като историческо изследване под формата на сбор от противоречиви текстове, обединени чрез коментар, а като цялостно и завършено произведение. В настоящата книга повествованията имат съвсем друг характер: общо погледнати, те не представляват едно цяло и книгата е просто сборник от текстове, свързани с Нуменор и Средната земя, които силно се различават по форма, цел, степен на завършеност и време на написване (както и по собствената ми намеса в тях). Но макар и не толкова силни, доводите в полза на тяхното публикуване не се различават принципно от онези, оправдаващи според мен отпечатването на „Силмарилион“. Тия читатели, които не биха желали да пропуснат разказа как Мелкор и Унголиант гледат от върха на Хиярментир надолу към „ливадите и полята на Явана, позлатени от високата пшеница на боговете“; как първият лунен изгрев на запад хвърля дълги сенки пред армията на Финголфин; как Берен се спотайва във вълчи облик под трона на Моргот; или как сред гората Нелдорет изведнъж лумва сиянието на разкрития Силмарил — тия читатели, вярвам, ще открият, че несъвършенството на формата отстъпва пред мощния глас на Гандалф (тук го чуваме за последен път), когато старият вълшебник се подиграва с надменния Саруман при събирането на Белия съвет през 2851 година, или когато след края на Войната за Пръстена разказва в Минас Тирит как е решил да изпрати джуджетата на знаменитото гостуване в Торбодън; пред възправянето на морския владетел Улмо над вълните край Винямар; пред Маблунг Дориатски, спотаен „като полска мишка“ под разрушения мост на Нарготронд; или пред гибелта на Исилдур в тинестите плитчини на Андуин.

Много от текстовете в този сборник представляват разширен разказ за събития, описани по-кратко или поне споменати на други места; още в самото начало трябва да кажа, че голяма част няма да бъде оценена по достойнство от ония читатели на „Властелинът на Пръстените“, които смятат историческата структура на Средната земя за средство, а не за цел и следят само хода на разказа, тъй че не изпитват склонност към по-задълбочено проучване, не желаят да научат как са били организирани Роханските конници и изобщо не се интересуват от Друаданските горяни. Баща ми в никакъв случай не би ги упрекнал за това. В едно свое писмо от март 1955 година, малко преди отпечатването на третия том от „Властелинът на Пръстените“, той казва:

Вече съжалявам, че обещах приложения! Защото според мен тяхната поява в орязан и сбит вид не ще задоволи никого — или поне мен; а както личи от писмата, които получавам (в изумително количество), не ще задоволи и читателите, харесващи подобни неща — за мое учудване те се оказаха твърде голямо мнозинство; колкото до ония, които харесват книгата единствено като „героична романтика“ и смятат „загадъчната далечина“ за обикновен литературен трик, то те чисто и просто ще пренебрегнат приложенията.