Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Те са — повтори тя.

И по подрусващото се легло усети, че тя трепери.

— Трябва да станем — каза тя трескаво. — Трябва да слезем в мазето.

„Трябва да станем — помисли Майа — и да слезем.“ Да, така е, тъкмо това трябва да се направи. Трябва веднага да станат и да слязат. Чу Жан да казва съвсем близо, до ухото му: „Трябва да станем.“ Направи „да“ с глава, но продължаваше да лежи, без да помръдне или да проговори. Чуваше как трещят зенитките. Никога не бяха стреляли така силно и яростно. И изведнъж му се стори, че в тази ярост има нещо безсмислено. „Бият — каза си той наум. — Бият!“ Мисълта му беше накъсана, несвързана.

— Жулиен! — извика Жан. — Станете! Станете, моля ви!

Мярна му се челото на Жан, покрито с пот.

— Жулиен! — извика отново Жан. — О, Жулиен! Моля ви, Жулиен!

Изведнъж тя го хвана през кръста и се опита да го повдигне. Той виждаше зачервеното й лице съвсем близо до своето. „Да — мина му през ума, — трябва да стана и да слезем. Да стана веднага и да слезем.“ Видя как устните й се изкривяват от усилието, после Жан го пусна и той тупна като вързоп на леглото.

— Жулиен! — извика един глас в ухото му.

Усещаше, че някой го хваща отново за раменете.

— Жулиен!

„Трябва да стана — мислеше Майа, — трябва да стана и да слезем.“ После си каза: „В мазето. Като тази сутрин. Също като тази сутрин.“ Чу Жан да вика на ухото му: „Жулиен!“ Това беше далечен и слаб вик, като вик на човек от дъното на гора. После престана да чува и след малко обърна глава настрани. Тя лежеше на хълбок. Клепачите й бяха полузатворени, а миглите й бързо-бързо потрепваха. Гледани от толкова близо, очите й бяха огромни и неспокойни. Той обърна лицето си и се загледа в празното.

„Тия експлозии — помисли си Майа, — тия експлозии, дето край нямат!“ После си каза: „И тоя шум!“ И изпита желание да се засмее. Свистенето над главите им се беше усилило. Усети, че леглото под него отново се поклаща, и разбра, че Жан пак трепери.

Съвсем наблизо се чу трясък, като че ли някаква гигантска ръка сграбчи къщата и силно я разтърси. Видя как Жан се сви в себе си като ранено животно. Трепереше от главата до петите, а клепачите й не спираха да потрепват. На Майа му се струваше, че я гледа отнякъде много далече.

Зенитките изведнъж замълчаха и сега се чуваше само тихото, неуморно бръмчене, като рояк насекоми в лятна вечер.

— Жулиен!

Гласът й беше слаб, пълен със сълзи като на хленчещо дете.

— Жулиен!

Той направи „да“ с глава.

— Защо не ме отведохте?

С усилие повтори:

— Да те отведа?

— Далече оттук? Далече от тази къща!

Той гледаше пред себе си в празното.

— Да — каза, — да.

Мина една секунда, главата му се отпусна меко на възглавницата до Жан. Той я погледна. После отвори отново уста, гласът му беше дрезгав, сякаш с месеци не бе говорил.

— Да — каза, — трябваше.

Чудовищно свистене връхлетя върху им. Тя се притисна отчаяно до него и за миг съвсем близко му се мярнаха черните й, огромни, уплашени очи, приковани в него.

Последва ужасен трясък и Майа усети как леглото се изплъзва под тялото му и полита в празното. Той отвори уста като удавник. Не виждаше нищо. С лявата си ръка продължаваше да държи ръката на Жан. Направи усилие, за да я види, но не успя. „Слава богу — помисли си той, — бомбата не падна върху къщата.“ Взривната вълна го бе съборила. Струваше му се, че главата му е съвсем бистра. Направи ново усилие, за да види Жан. Но всичко изглеждаше неясно и размазано. Опита се да вдигне лявата си ръка покрай рамото на Жан, до главата й. Но ръката му се движеше много бавно. Това бавно движение го ядоса. После като че ли попадна в някаква дупка и вече за нищо не мислеше.

Отново започна да придвижва ръката си и стигна до врата на Жан. Спря, за да си поеме дъх. Гърдите му бяха стиснати като в менгеме. Усети, че са мокри, и се попита защо тъй трудно бе започнал да диша изведнъж. Ръката му напредваше съвсем бавно по врата на Жан. Напредваше необяснимо бавно, милиметър по милиметър. Над брадичката на Жан тя се спря. Бе срещнала препятствие. „Какво ли е това?“ — помисли Майа. Мисълта му беше ясна и остра и това го успокои. „Спокоен съм“ — помисли си той и сякаш отново попадна в дупка. После се сети, че търси лицето на Жан.

Неговата собствена ръка му изглеждаше далечна и чужда. Странно бе да усещаш ръката си така далеч от себе си. Размърда я отново и движението на пръстите му достави удоволствие. А това тук, под лявата му ръка, бе просто едно дърво. Някакъв остър ръб, още един. Това беше просто греда. И той няколко пъти си повтори: „Ами да, това е просто греда.“ Усещаше как нещо притиска и още по-силно сковава гърдите му. Дишаше трудно, но не изпитваше болка. „Спокоен съм“ — помисли си той. И изведнъж се сети. Греда ли? Греда върху главата на Жан? Не, не, само не трябва да изпада в паника, трябва да запази спокойствие. Всичко е много просто. Ще стане и ще отмести тази греда. Жан сигурно я боли. Но той ще стане и ще отмести гредата. Какво по-просто от това? Няма да лежи тъй в тъмното цяла нощ, я. Ще стане и толкоз. Чудно откъде се бе взела всичката тази пот по гърдите му.