Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Да — каза Майа, — не трябваше.

И веднага продължи грубо:

— Не ми пука за Пино, чуваш ли! Не ми пука за Пино и за неговата картечница!

Той седна на мястото на Александър и запали цигара.

— Знаеш ли — каза Пиерсон с кроткия си глас, — напоследък Пино е нещастен.

Майа го погледна разсеяно, като че ли се пробуждаше от сън.

— Какво? Какво разправяш? Кой е нещастен?

— Пино.

— Остави ме на мира е тоя Пино.

— Той е нещастен. Мисли, че жена му изневерява.

— С тази негова мутра! — позахили се Майа.

И след малко добави:

— Значи му изневерява?

— Не е сигурен. Така си мисли.

— Господи! — каза Майа ядосано. — И при това е ялова, мръсницата! Може да си се такова, колкото си ще.

Последва мълчание и Майа подхвана:

— Кучка. Тогава разбирам всичко.

— Кое всичко?

— Всичко. Между другото и за картечницата.

— Какво общо има това?

Майа сви рамене. После захвърли рязко цигарата и прокара ръка по лицето си.

— Нали се сещаш, Пиерсон — като свети Йоан Кръстителя?

— Да — отвърна Пиерсон.

— Нали се сещаш, а? Нали се сещаш?

— Замълчи.

— Да благодарим на бога, Пиерсон.

— Замълчи.

— И неговата жертва няма да е била напразна, защото благодарение на такива жертви Франция…

— Замълчи, Майа, моля те. Замълчи! Замълчи!

Изведнъж настъпи дълбока тишина. Майа вдигна от огнището едно неизгоряло дръвце и почна да го върти в ръцете си.

— Наистина — каза той, — дървото е хубав материал.

Минаха няколко минути. После той стана, откачи канчето на Александър, загреба вино от скритата под фургона бака, пи и без да изплакне канчето, го закачи обратно. След това се върна на мястото си. „Кучи сине — чу той гласа на Александър до ухото си, — не можа ли да изплакнеш канчето, а?“ Майа замръзна на мястото си. После се върна обратно, взе канчето и се огледа разсеяно. Пиерсон вдигна поглед.

— Нали знаеш, че няма вода.

— А, да! — кимна Майа.

Той закачи отново канчето.

— Баката остана там.

— Да — каза Майа, — видях я. Беше до кладенеца.

— Последната ни. Сигурно вече са я задигнали.

Майа седна. Навеждайки поглед към земята, той забеляза тухлата, в която се бе спънал. Побутна я с крак. След малко отново стана.

— Пиерсон, не мога повече.

— Какво? — попита Пиерсон.

Но не изглеждаше да е изненадан.

— Да остана тук, при фургона. Не мога повече. Ще се махна.

— Къде?

— Не знам.

— Къде?

— В Бре Дюн.

— Къде точно в Бре Дюн?

— Непременно ли искаш да ти кажа? — попита Майа с насилена усмивка.

— Не се знае какво може да се случи.

— Виждаш ли пътя, който води към морето? Първата улица вдясно, като се идва откъм жп линията. Една бяла къща срещу един разрушен гараж. Там отивам.

— Значи точно в центъра на Бре Дюн? Това е лудост.

— Така казваше и Александър. Все не искаше да се отдели от фургона, нали си спомняш? Казваше, че като сме в лазарета, не рискуваме нищо.

— Това е лудост.

— Какво може да се направи?

И добави:

— Ще дойда да те видя утре на обед.

— Ако искаш.

— Не „ако искам“. Утре точно на обед.

— Ще те чакам.

След малко Майа добави:

— Къде се е настанил Пино?

— Защо?

— Искам да му кажа довиждане.

— Мислех, че хич не ти пука за него.

Понеже Майа не отговори нищо, той добави:

— Това е срещу портата на лазарета, отдясно.

— Кое? — попита Майа разсеяно.

— Казвам ти къде е Пино.

— А, да! Та къде казваш, че е?

— Отдясно, срещу портата на лазарета.

— Благодаря.

Пиерсон бе навел глава, с очи, приковани в земята. Майа стоеше прав до него. Той гледаше фургона, тухленото огнище, мястото на Александър.

— А ти — попита той накрая — какво ще правиш?

— О, аз ли — поусмихна се тъжно Пиерсон. — Аз лесно ще се оправя, нали знаеш. Ще се намърдам на някое място, където вече има кюре.

Той се отправи към прозореца на стаята, отвори го широко и с две ръце улови парапета отвън. Струваше му се, че от сутринта все стои тук, че продължава все един и същи разговор, който никога няма да свърши. „Ах, тази къща — процеди той през зъби, — тази къща!“ Никога не бе допускал, че е възможно до такава степен човек да намрази някакви си тухли.

Жан стоеше права пред него, послушно скръстила ръце пред гърдите си, с момичешкото си изражение. Не казваше нищо. Просто стоеше тук.

Пристъп на гняв го обхвана отново, разтърси го от главата до петите. Той се обърна, улови отново парапета на прозореца и тъй го стисна, та чак го заболя.

— Слушай!

Не се бе помръднала от мястото си. Толкова крехка и слабичка! А той имаше чувството, че се бори със скала. За втори път каза: „Слушай!“, спря за част от секундата и сухо добави: