Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Къщата си ще построя цялата от дърво — продължи Александър. — Но не от дъски, а от борови греди. Като хижа.

Пиерсон изправи глава.

— Защо от дърво?

— Не знам. Обичам дървото. Създава чувство за топлота и уют. Струва ти се, че продължава да живее около теб. Може да е глупаво туй, което ще кажа, но дървото ми действува успокоително.

— Успокоително ли?

— Да — недоловимо се изчерви под загара си Александър, — успокоително. Не знам защо, но е така.

Пиерсон изтръска пепелта от лулата, като внимателно я почукваше в обувката си. Той погледна наляво. Майа нито пушеше, нито помръдваше. Видът му беше унил и одряман.

— В къщата ми — подхвана Александър — ще има една стая само за мен, с тезгяха ми, инструментите, абе с всичките ми чаркове. Наредени като в аптека, разбира се. Една стая само за мене. Когато съм в къщи, ще прекарвам цялото си време там.

— Жена ти ще скучае.

— Точно това разправя и тя — потърка брада Александър. — Смята, че не се занимавам достатъчно с нея. Абе, чудна работа, ама жените не са като нас — само бачкането не им стига. Винаги трябва да има някой, с когото да си говорят. Странно, но аз, като майсторя нещо, нямам нужда с никого да говоря.

Той стана и започна да тъпче с огромните си подметки още димящата пепел на огнището. Пиерсон изправи глава и за сетен път му се мярна видението на чернокож воин, изпълняващ някакъв свещен танц.

— Да — седна отново Александър, — отегчава се. Неприятно е все пак, че се отегчава.

— Ей затова — добави той замислено — бих искал да имам две жени. Ще си правят компания.

— Това е идея — одобри Пиерсон. — И жена ти е съгласна, предполагам?

— Абе не, представи си. Никак. Опитах веднъж, така, дискретничко… да й предложа… и не повторих!

— Разбирам. А е любопитно.

— И ти мислиш така, нали? — каза Александър. — Странното е, че не си знае интереса. А това е идеалното решение, не намираш ли? Две жени — толкова просто!

— Две? — направи лека гримаса Пиерсон. — Само две. Защо не три?

— О-о, заболява ме под лъжичката от тебе — отвърна Александър. — Да не съм милионер? Но две може.

— Е, тоя път отивам — надигна се Майа.

Той хвана баката за дръжката и пристъпи напред. Но в същия момент залитна и изведнъж се свлече на колене.

— Проклета тухла — изпъшка той.

И почна да псува.

— Боли ли те? — надигна се Александър. — Много си пребледнял.

— Защо се търкаля тая тухла тук?

Пиерсон също стана.

— Лошо ли ти е?

— Няма нищо.

Майа се изправи, отиде до мястото си, седна и си разтърка коляното. После главата му се отпусна назад и той силно пребледня.

— Уиски! — извика Пиерсон.

— Ама че идиотска история — каза Майа.

И изведнъж му притъмня пред очите. После усети метален вкус в устата си и някаква пареща течност да се излива в гърлото му.

— Няма нищо — отвори очи той. — Мина ми.

Той чу Пиерсон да казва: „Гледай все пак да не се напие“ и осъзна, че отново му дават да пие. Направи знак с ръка, че не иска повече.

— Какво да правя с останалото? — чу се гласът на Александър. — Да го изпия ли?

— Не се притеснявай — засмя се Пиерсон.

На Майа се стори, че смехът на Пиерсон прониква в главата му. Отвори отново очи и видя, наведена над него, огромната глава на Александър. „Не глава, а цяло главище има тоя Александър — помисли той с благодарност. — А Пиерсон се смее като момиче.“ Чувствуваше се размекнат, разнежен.

— Адски боли, като се удариш по коляното — каза Александър. — Все едно, че си се ударил по ташаците. Майа, по-добре ли си сега?

Майа отвори напълно очи.

— Да, да.

После стана, направи с усилие две крачки и взе баката.

— Я сядай — каза му Александър, — ще отида аз.

— Вече ми няма нищо.

— Седни си на мястото, ти казвам!

— Остави ме на мира! — настоя Майа. — Мой ред е.

Александър дръпна баката към себе си. Майа не я пускаше и изправени един срещу друг, между фургона и огнището, те задърпаха баката.

— Не ставайте смешни — обади се Пиерсон.

— Пусни — каза Александър, — ще откъснеш дръжката.

— Пусни ти.

— За пръв път — намеси се отново Пиерсон — виждам Александър да се натиска той да ходи за вода.

Майа пусна баката и накуцвайки, седна.

— Кучият му син — каза Александър, — едва не изскубна дръжката!

Той се отдалечи с едри крачки. Майа го гледаше как отива и изведнъж сърцето му се сви. Стана, сякаш да го догони, но се отказа и отново седна. Нещо непоносимо го гнетеше, като че ли свредел дълбаеше нервите му. „От коляното е“ — помисли си той, но веднага разбра, че се опитва да заблуди сам себе си. Изпитваше някаква смътна потиснатост — така се чувствува човек, успял да се измъкне от задължение, което доброволно си е наложил. Усещаше, че има нещо важно, което трябва да направи, и то веднага, без да губи време, но не успяваше да разбере какво точно. Съвестта му беше гузна, без да знае защо. Като че ли някакъв глас му нашепваше в ухото: „Майа, ти трябваше… ти трябваше… ти трябваше…“ С тревога се попита: „Но какво да направя? Господи! Какво да направя?“ Гласът продължаваше: „Майа, ти трябваше… ти трябваше… ти трябваше…“ Минутите изтичаха, скоро щеше да стане твърде късно и той нямаше да научи какво е онова важно нещо, което трябваше да направи. Надигна се втори път и отново седна. „Майа, ти трябваше… ти трябваше… ти трябваше…“ Зарови отчаяно вътре в себе си, за да открие какво трябваше да направи, и при всяко ново усилие онова, което търсеше, сякаш му се изплъзваше още повече и още повече потъваше в тъмнината. Усещаше около себе си, под дърветата, лагера с гъмжилото от войници каки и непрекъснатата гълчава, пронизвана от време на време от крясъци, ругатни и подвиквания. Слънцето образуваше под дърветата кръгове, а дюните вляво обсипваше с обагрен в охра прашец, който подобно на морската шир току проблясваше. Майа седеше на свободното отсега нататък място на Дери, стената до гърба му беше топла, а зад себе си усещаше бялата сграда на превърнатия в лазарет санаториум, ослепителна на слънцето, спретнатата градина с хубавите си алеи от светли камъчета, с цъфналите рози и наредените от едната страна носилки с убитите. „Майа — повтаряше гласът, — ти трябваше… ти трябваше…“ Минутите неумолимо течаха и вече бе твърде късно и онова, което трябваше да направи, сега бе напълно недосегаемо, удавено в мрака на спомена.