Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Дай да не говорим за това.

— Изпитах за момент най-чиста радост. Разбираш ли, изведнъж двамата типове ми се подчиняваха.

Той спря и секунда по-късно глухо подзе:

— И двамата се проснаха и станаха съвсем послушни.

— Мръсник!

— А, виждаш ли! — каза Майа. — Виждаш ли!… Това впрочем продължи само миг. Изведнъж секна. И аз се почувствувах… изигран.

— Защо?

— Не знам.

— Хайде, остави това.

— Не, просто така стана — подхвана Майа трескаво, — както казваш ти. Именно, точно така стана. И вече знам какво изпитва убиецът. Има един момент на екзалтация. После секва. И той се чувствува изигран.

Майа запали цигара и едва чуто добави:

— Или пък трябва да продължиш.

Александър го гледаше зяпнал.

— Дявол да го вземе! — разтърси той къдравата си глава, сякаш да прогони рояк мухи. — Като слушам какви ги дрънкаш, ще почна да откачам и аз като тебе.

Той стана, взе онова приспособление от дръжка на лопатка и започна да бърка кафето. На повърхността на водата се беше образувала кафява маса, която се надигаше отвътре и се пукаше на мехурчета като разтопена лава. Александър гледаше разсеяно тази лава. „Бедният — мислеше си той, — съвсем го е загазил с тия двамата. А най-лошото е, че в известен смисъл това му прилича. Няма да му го кажа, но му прилича.“

— Странно — каза той високо, — колко ти прилича всичко това.

— Кое „всичко това“? — вдигна живо глава Майа.

„Господи!“ — помисли Александър.

— Всичко това… което става с тебе.

Майа го гледаше втренчено.

— Прилича ми, че съм убил двама души ли?

— Не — възрази вяло Александър, — не това… не точно това. Всичко, което става с тебе по принцип. Прилича ти всичко, което става е тебе.

— Това може да се каже за всеки човек.

— Не ми се вярва — отвърна Александър.

И си помисли: „Спри се, хайде спри се най-после! Не му говори такива неща!“

Майа не го изпускаше от очи.

— Ти си полудял! — изкрещя той. — Какво ми прилича от цялата тая история според теб?

— Ами, всичко, всичко… Всичко, което се случва с теб, откакто си тук… Историята с плъха… полякинята… типовете, които срещаш… Корабът, който гори… ония, дето ги вадиш от водата… другите типове, които убиваш… Това момиче… всичко!

— Значи — каза Майа рязко — ти мислиш, че това може да се случи само на мен? Но това е глупаво.

Александър извърна глава.

— Имаш право, глупаво е.

„Спри — каза си той, — но спри се най-после, глупак такъв!“ И в същия миг наново отвори уста.

— Да — каза той, — говоря глупости. Разбира се, че са глупости. Но така го чувствувам. Намирам, че ти прилича — всичко, което става с теб… а и всичко, което има да ти се случи.

Майа се усмихна пресилено.

— Всичко, което има да ми се случи!

— Е! — чу се гласът на Пиерсон. — Какво става с това кафе?

— Идва! — върна си изведнъж бодрия глас Александър. — Идва, моля!

Пиерсон погледна Майа, после, повдигайки вежди, живо се обърна към Александър. Александър извърна очи. Пиерсон понечи да каже нещо, но се отказа. Александър сипваше кафето.

— Хубаво е — каза Пиерсон след малко.

Той подпря горещото канче между коленете си, извади лулата от джоба си и започна да я пълни. Всички мълчаха. Майа отпиваше и не поглеждаше никого.

— Пиерсон — обади се Александър, — какво ще правиш след войната?

— Аз ли? Ще се захвана с керамика. А ти?

— Аз? Кюре, разбира се. Кюре в твоята енория, абате! И как ще ги оправям само твоите стари моми, уха!

Пиерсон дръпна от лулата си.

— При мене няма стари моми. Кварталът ми е сто процента работнически. Старите моми — това е измислица на висшите класи.

— Значи в твоята енория всички се омъжват?

— О, не! — отвърна Пиерсон. — Но в моята енория стари моми са тъкмо тия, дето са омъжени.

Майа стана.

— Ще отида да донеса вода.

— Не бързаме — каза Александър.

— След войната — подхвана той — ще си построя къщичка.

— Със зайци? — вдигна вежди Пиерсон.

— Разбира се, че със зайци! Нямам ли вече право да имам зайци?

— Ще отида да донеса вода — повтори Майа.

Той стана и грабна баката.

— За бога! — сопна му се Александър. — Остави ни да си поемем дъх за малко. Не съм се спрял от сутринта.

Майа се поколеба секунда, после си каза, че за Александър това са най-хубавите минути, единствените хубави минути на деня и че не бива да му ги отнема… Той седна отново. И минутите неумолимо затекоха — една по една, с тихичкото метално потракване на лотарийна машина, от тия, дето се срещат по панаирите.