Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Хубаво време за отпуска — обади се Пиерсон.

Майа изправи глава.

— Да благодарим на бога! — викна той вбесено.

Пиерсон го погледна с неочаквана сериозност.

— Да — каза той, натъртвайки всяка дума, — да, да, Майа. Да благодарим на бога.

Чу се свистене, последвано от отчетлив взрив. Майа залегна и изохка изведнъж.

— Какво има?

— Коляното ми.

— А, да! — каза Пиерсон.

И веднага добави:

— Какво ги прихваща пак тия говеда, та продължават със 77-милиметровите по лазарета?

Залегнали, те чакаха нов изстрел. Но изстрел не последва. Пиерсон стана.

— Стрелба нахалост — ядно каза той.

Майа също стана и изтупа праха от себе си.

— Това пък, артилеристите — каза той, — от която и армия да са, с тях човек никога не знае какво може да му се случи.

— Стрелба нахалост — повтори Пиерсон.

Един едър, разпасан пехотинец пристигна тичешком. Той се спря пред фургона и погледна Майа:

— Оня, едрият тип, с брадата не е ли оттук? — попита той, като заваляше „р“-то.

— Оттук е — отговори Майа. — Отиде на кладенеца. За какво ти е?

— Оттам идвам, от кладенеца… — отвърна човекът и замълча.

— Е, и? — не се стърпя Майа.

Мъжът погледна Майа, после Пиерсон, отвори уста, но не каза нищо.

— Е, и? — повтори Майа.

— Случило се е нещо с него — отвърна човекът.

Майа се изправи с един скок.

— Ранен ли е?

— Върви — отговори мъжът. — Ще видиш.

— И аз идвам — обади се Пиерсон със спокойния си глас.

Майа бе тръгнал вече. Пиерсон се обърна към мъжа.

— Можеш ли да попазиш фургона, докато сме там?

— Добре — съгласи се мъжът.

Той се опря на вратата на фургона и погледна вътре.

— Ей, приятел! — повика той.

Пиерсон се обърна.

— Няма да е лошо да вземеш една от носилките.

Очите на Пиерсон се разшириха.

— Толкова ли… Чак толкова ли е сериозно?

— Мъртъв е — отвърна мъжът.

Пиерсон се качи във фургона, взе носилката, на която спеше Александър, сгъна я и слезе заднешком, дърпайки я след себе си. Мъжът му каза нещо. Той не отговори. Молеше се.

Носилката не беше тежка, но Пиерсон не бе нито силен, нито сръчен. Носеше я с мъка. Най-напред се опита да я вземе в ръка, както се носи куфар. Но носилката го удряше в краката. Най-после я качи на рамото си, но почти непрекъснато трябваше да я подпира, за да я задържи така. Дървената дръжка се забиваше в рамото му. Беше се изпотил. Опитваше се да се моли, но усилието, с което задържаше носилката, му пречеше.

Не видя кладенеца, а само група хора, струпани наоколо.

— Направете път — каза той.

Александър лежеше там, леко обърнат настрана. Главата се бе килнала встрани, държеше се само на една жила на врата, почти успоредно на рамото.

Пиерсон забеляза гърба на Майа пред себе си и го докосна леко с ръка. Майа се обърна. Погледът му беше ужасно празен.

— Бързо! — каза той, забелязвайки, най-после носилката.

Няколко пъти повтори „бързо, бързо!“, като че ли животът на Александър зависеше от пъргавината на Пиерсон.

Пиерсон усещаше върху себе си погледите на войниците, които бяха наобиколили тялото. Разгъна носилката, върху която бе спал Александър от три нощи насам. После я подпря на краката си, успоредно на тялото. Погледна Майа и се наведе.

— Не така — каза Майа, — хвани го за краката.

Пиерсон се премести. Той видя как Майа се навежда, взема с две ръце главата на Александър, подпира я на коленете си и хваща туловището за раменете. Пиерсон се напъна и едва успя да задържи тялото, помагайки на Майа да го постави на носилката.

— Внимателно! — каза Майа.

Той постави главата върху носилката по продължение на врата.

— Готов ли си? — попита го той.

— Да — отвърна Пиерсон.

— Много е едър и тежък — обади се един войник. — Какъвто си хилав, няма да можеш да го носиш. Ако искаш, дай аз да го нося.

— Не — стиснал зъби, отвърна Пиерсон.

— Мини отпред — нареди Майа. — Не, не така. Застани с гръб към мене.

Пиерсон клекна, хвана носилката за дръжките и я повдигна. Огромна тежест се стовари на раменете му. Той тръгна, залитайки. Мъжете му направиха път. Зад гърба си чу гласа на Майа.

— Кажи да спрем, когато се умориш.

Спираха няколко пъти. Слепоочията на Пиерсон биеха силно и той не успяваше да се моли.

Поставиха носилката между фургона и зида на лазарета. Пиерсон коленичи веднага отстрани до тялото и започна да се моли. Майа остана прав. Погледна главата на Александър, после тила на коленичилия Пиерсон. Вратът му беше нежен и слабичък като на момче. Майа тръгна по алеята, направи няколко крачки, запали цигара. Повървя известно време напред-назад по алеята.