Робер Мерл: Уикенд в Зюидкот

Всяка прилика с имена на живи хора е случайна.

Слънцето продължаваше да блести над редиците изоставени автомобили, наредени, додето поглед стига, от двете страни на улицата. Вървейки, Майа забеляза една много хубава меркури, цвят каки. Сигурно е била на някой генерал — флагчето още си стоеше. Двама войници спяха в колата. Бяха смъкнали предната седалка и изтегнати в цял ръст, разперили ръце, спяха един до друг на меката тапицерия с израз на дълбоко блаженство. Майа чу шум от колела по паважа и в същия момент отдясно се показа количка с дъсчена платформа, тикана от един пехотинец. Върху нея, с краката напред, беше просната някаква жена. Роклята й, запретната почти до корема, откриваше бели, пълнички бедра, които при всяко разклащане на количката се подрусваха като в някакъв неприличен танц.

Скърцайки с двете си колела върху неравния паваж, количката зави в улицата, по която вървеше Майа, и се изравни с него. Очите на жената бяха изцъклени, а на слепоочието й зееше черна дупка. Бедрата й продължаваха да се тръскат при всяко друсване.

Пехотинецът се спря, пусна едната дръжка на количката и си избърса челото. Беше набит, с огромни ръце, сини наивни очи и лице на боксьор. Той погледна Майа и заклати глава.

— И туй ако е бачкане!

После пусна и другата дръжка, закрепи количката на подпората й и си избърса врата.

— Имаш ли да запалим по една?

Майа му подаде пакета си.

— Вземи повече.

— Е това се казва приятел — каза човекът.

Той си взе три цигари и внимателно ги напъха във вътрешния джоб на куртката си.

— Да ти кажа — подхвана той, — не че съм пушач, но тия трупове миришат, пущините.

Той плю в дланите си, хвана дръжките и рязко избута количката.

— Тази не — добави, — съвсем прясна е.

Отново се разнесе дрънченето на железария по паважа и пълничките бедра се полюшнаха пак. Майа вървеше мълчаливо до непознатия мъж.

— Къде си се настанил за спане? — попита го онзи след малко.

— В лазарета.

— Тогава не си в мойта посока.

— Разхождам се, ще се върна през дюните.

— Аха! — кимна човекът.

Ръцете му потрепваха при всяко друсване.

— Минаха ме, мамка им! — изруга той. — Това е десетият, разбираш ли, десетият труп, който мъкна от сутринта. И още има. Минаха ме!

Майа погледна умрялата. Може би двайсет и пет-трийсетгодишна, гола под роклята — къса, шарена лятна рокля. Беше толкова горещо вчера.

— Мамка им! — повтори човекът. — Когато попитаха кой знае да кара кола, трябваше да си трая, а не да се оставя да ме прекарат като новобранец. „Значи знаете да карате кола?“ — обръща се към мене Питен, капитанът. — „Добре!“ И хоп — веднага ме подреди, между дръжките и с нос в трупа! Изглежда, съм пребледнял. „Вирел! — вика ми Питен. — Какво, не смеете ли!“ Аз да не смея? Само това оставаше! Пет пари не давам за някакъв си труп! Остави го тоя Питен, нищо не разбира! Но между двете дръжки, хайде де! Като кираджийски кон!…

Той погледна Майа.

— Как да ти обясня, в цивилизацията съм шофьор на такси в Панам 1 1 Париж — Б.пр. .

И добави скромно:

— Нощен шофьор.

— Това е друга работа.

— И още как! — продължи Вирел. — Викам му на Питен: „Защо не земем някой камион! Камиони поне колкото щеш. Ще ви докарам един, дори два, ако искате.“ Но все едно, че на стената говориш!

„Ние имаме задача — тъй вика Питен — и ще я изпълним с инвентара на полка.“ Иди се разправяй!

Насреща се показа някакво рено, цвят каки. Шофьорът удари спирачки и колата спря на сантиметри от количката. При всичките тия изоставени автомобили, наредени плътно от двете страни на улицата, беше невъзможно да се разминат. Само реното запълваше цялото пространство. Чу се нетърпеливо изсвирване на клаксон, после второ. Вирел почервеня.

— Къде на майната си иска тоя да се дяна?

Той подпря количката, запали от цигарите, които му беше дал Майа, и с най-кротко изражение седна на едната дръжка.

От колата изхвърча младичък лейтенант и се приближи с широки крачки към тях.

— Махнете се от пътя — грубо нареди той. — Нося писмо за генерала и много бързам.

— Къде искате да застана? — попита Вирел.

Гласът му изведнъж бе станал благ. Дребничкият лейтенант се огледа. Нямаше никакво свободно място. Колите бяха една до друга.

— Ами тогава се върнете, кръстовището е на петстотин метра.

— Моля? — каза Вирел със същия благ тон. — Моля? Ако при всяка срещната кола взема да се връщам до най-близкото кръстовище, има опасност цял ден само да се разкарвам напред-назад с моя мъртвец. Върнете се вие, вие сте с кола.