Робер Мерл: Уикенд в Зюидкот

— Но и за таксито също няма да ти плащат.

— Пука ми, щом всичко е без мангизи. Вземаш си от купа и толкоз.

— Ами мацките? — усмихна се Майа.

— Ми пак същото! И мацките без пари! От купа! Вземаш си от купа, и това е. Абе ти вярваш ли, че такова време може да дойде!

— Виж — подхвана той отново, — преди тая курвенска война не бяхме нещастни, не. Дори според мен бяхме щастливи. Ама не си давахме сметка. Чак сега забелязваме. Аз и жена ми, драги! Как си живеехме само! Виж какво, такива майсторки в леглото като моята жена сигурно не си срещал много. И ще ти кажа, аз я научих. Но въпреки това такава майсторка в леглото като нея, ще ти кажа, рядко се намира. Ах, мамка му! Спомням си нощем, когато валеше и фучеше навън, та чак ще събори къщето, а ние двамата под юргана, на топличко, само една лампа отстрани. Е това е животът, ако искаш да знаеш — дяволско време навън, а ти и женичката ти на топличко под юргана, слушате дъжда, вятъра и цялата тупурдия. Ах, дявол да го вземе, хич не ми пукаше за другите тогава? Само ние двамата — на топличко под юргана и лампата отстрани. И аз като я прихвана отзад, а ръката ми я гали по корема. Ох, божичко! Е така се чувствуваш мъж, дявол да го вземе. А жената — тя не обелваше дума, вярно ти казвам. Отвън вятър, мръсно време! Вятър, дъжд, град, святка, трещи, ужас! А ти си под юргана, на топличко, и галиш женичката си по корема. Как да не пратиш по дяволите всички останали, а? Да се блъскат, колкото щат. Глупаци! На света нямаше друго освен нас двамата, жена ми и аз! Царе бяхме! Е това е то живот, ако ме питаш мене.

Той спря количката и погледна неспокойно Майа.

— Ти също си изпитал това, нали? Кажи, че си го изпитал, а? Разправи да видя, ако си го изпитал и ти същото!

— Кое това? Любовта?

— Не, не любовта. Това, дето ти разправях. Вятър и дъжд навън, а ти си си в кревата на топличко с жена си и лампата. Въобще цар. Да вървят по дяволите всички.

— Да — съгласи се Майа, — така е, по дяволите всички! Всички, каквито и да са! Да вървят по дяволите с мръсните си мутри!

— Ха така! — извика сияещ Вирел. — Всички, каквито и да са! Ей, чаткаш, бе! Знаех си аз, че все пак си готино копеле. Макар че видът ти е сериозен. Трябва да си готино копеле, за да го загрееш това.

— Я ми кажи — подхвана той, спирайки количката, — швабите, като пристигнат, вярваш ли, че ще ни пречукат всичките? Има някои разправят, че ще надойдат с танкове и огнехвъргачки и трас-прас — в кюпа, до последния човек!

— Възможно е. На война всичко е възможно.

— Ах, мамка му! — изруга Вирел. — Ако направят така, значи швабите все пак са педерасти!

Сега той тикаше мълчаливо, смръщил вежди. Майа гледаше умрялата. И изведнъж си помисли, че някой ден и той ще заприлича на нея — неподвижен, с изцъклени очи, нещо, което ще поставят в сандък и което ще иде да гние в земята. Някой ден. Може би утре. Може би след няколко месеца или след двайсет години. Но този ден щеше да дойде непременно. Е, в живота нищо не е сигурно, но това да. Собствената ти смърт — това е събитие, на което можеш да разчиташ.

— Аз хващам надясно — спря Вирел количката. — Да си починем малко?

— Не, ще се връщам. Става късно.

Вирел подпря количката на крачето й, пусна дръжките и както Майа го беше видял вече да прави, придърпа отново роклята към бедрата на умрялата.

— Клетата душица — потупа я той замислено по коленете, — клетата душица! Подло нещо е животът все пак. Мръсен номер ти е свил той, клетата ми душица!

Той се обърна към Майа.

— Значи разделяме се, а?

— Да, трябва да се връщам вече.

— Аха — каза Вирел със съжаление. — Значи разделяме се, а?

— Да.

— Довиждане тогава.

— Довиждане.

— Довиждане и ако има нещо, аз съм насреща.

— Благодаря — отвърна Майа, — дано не ми се наложи.

Вирел избухна в смях.

— Ей, ама готино копеле си наистина ти! Макар че по вид си сериозен.

Той се намести пак между дръжките, освободи крачето на количката и го закрепи на мястото му. Поприведе се и като напрегна мускули, затика своя товар.

— И мерси за цигарките! — извика той, като се обърна.

Приближавайки лазарета, Майа виждаше все повече автомобили. Имаше всякакви — огромни камиони „Рено“, английски камионетки, тантурести като танкове, пежо 402, коли с предно предаване. Почти на всякоя липсваше я по едно колело, я по две. Малките аустин пък въобще нямаха колелета. Те лежаха по гръб, като бръмбари, които някое дете е обърнало на игра. Майа се запита отново какво ли ще правят с всичките тези колелета хората, които ги бяха задигнали. Само най-големите камиони биха могли все още да вървят. Някои мотори, разбира се, бяха умишлено повредени в съответствие с инструкциите. Но по-голямата част бяха невредими. Резервоарите бяха пълни с бензин. Майа сви рамене. Той и приятелите му също имаха автомобил — английска линейка, която Дери беше „доставил“. Тя им служеше като фургон за спане. Колите сега бяха повече, отколкото трябва. А мотоциклети имаше толкова много, че на километри да караш и да ги захвърляш през всеки десет метра.