Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Да, тъй е — настояваше шофьорът, — но и момичето си тежи.

— Вярно, но все пак количката тежи най-много.

— И двете тежат — каза лейтенантът.

— Съгласен съм — заключи Вирел.

Четиримата стояха до количката със сериозното изражение на специалисти, които говорят за работата си. Дребничкият лейтенант вече не бързаше. Той попиваше потта от челото си с кърпичка, оправяше си колана. Поглеждаше приятелски към Майа и Вирел.

— Доста тежичко — каза.

Четиримата продължаваха да стоят до количката и да се гледат приятелски, доволни от свършеното.

— Е, хайде! — махна дребничкият лейтенант със съжаление.

Той се затича надолу по насипа, следван от шофьора. Долу се обърна.

— Благодаря! — извика той поривисто. — И довиждане!

На Майа му се стори, че ако имаше как, той би им предложил дори да пийнат по нещо.

— Довиждане — отвърна Майа.

Вирел отвори уста, но се овладя навреме.

Дребничкият лейтенант улови бронята на аустина, както бе направил Вирел, но не можа да повдигне колата сам. Трябваше да дойде и шофьорът, за да я преместят. Вирел самодоволно ги наблюдаваше отгоре.

Чу се тракване на врати. Реното избръмча край тях.

— Върви при твоя генерал да те щипе по задника, путьо такъв! — извика Вирел.

Той бе хванал дръжките и буташе количката между релсите.

— Като сме се качили, да останем тук — предложи той, — ще слезем по-нататък. Там насипът е съвсем малък. А за друсането — малко по-малко или малко повече, все тая.

Изведнъж той рязко спря.

— Не, ама видя ли го тоя педи с патлака? Видя ли го? Щеше да ме пречука тоя идиот, ей!

— Значи — подхвана той след малко — ние, французите, взехме да се избиваме помежду си! Дотам ли я докарахме? Значи, който има пищов, той е правият, така ли? Като в джунглата, а? „Заповядвам ви да се върнете“ — разправя и хоп, вади патлака! Ама маниери, ха!

Ставаше все по-топло. Майа свали куртката си и я взе на ръка. Не се виждаше морето, но се усещаше, че е съвсем наблизо. Въздухът беше свеж и солен. От железопътната линия можеха да се видят изоставените автомобили, проточили се докъдето поглед стига, в успоредни редици по улицата.

— Преди тая курвенска война — подхвана Вирел — аз бях щастлив — добри пари изкарвах. Да си нощен шофьор, вярно, е уморително, но тарифата е двойна, пада бакшиш, возиш най-различни клиенти. И после, колата си беше моя, работех за своя сметка. Броячът, нали се сещаш, трябва да се понагласи.

Той помълча известно време.

— Тъй както ме гледаш, всяка сутрин, като се връщах, давах по сто франка на жена си! Сто франка! Това беше закон! Че и ми оставаха, да знаеш, от нищо не съм се лишавал. Само за аперитивчетата броех по четири десетачки на нощ.

— Четири десетачки?

— Нямаше как! Срещахме се с приятелите по разни барчета, нали знаеш, тук черпи един, там друг — не можеш да се правиш на ударен. Гледай, не че обичам да пия. За мен едно малко „Перно“ или „Бир“ 2 2 Бир — марка аперитив. — Б.пр. — не мога да кажа, че съм пияч, но до петнайсетина чашки на нощ издържах.

Той пусна дръжките, подпря количката и като я заобиколи внимателно, издърпа роклята на умрялата върху краката й. Но дори и така тя не стигаше до коленете.

— Не знам защо го правя — обърна се той с извинителен тон към Майа, — няма никакъв смисъл. Два пъти вече й оправям роклята, но от това друсане все се вдига. Пък и без туй не е дълга.

Той отново забута количката.

— Да знаеш, не ми излиза от главата оня педераст. „Заповядвам ви да отстъпите“ — ми разправя и хоп, вади патлака. Ама че маниери!

— Та ти разправях — продължи той веднага, — нощният шофьор изкарва парички. И после, нямаш си представа колко е интересно. Какво ли не виждаш, опознаваш живота, абе обиграваш се, слушай какво ти казвам.

Да се върви между релсите беше трудничко все пак.

— А ти, ти с какво се занимаваше като цивилен? — попита той изведнъж.

— Нищо особено.

— Питам ей така — каза Вирел, — колкото да става приказка. Е, твоя си работа. Странно, но с тоя ти сериозен вид бих те взел по-скоро за някой даскал.

Майа се усмихна.

— Даскалите като мен ли изглеждат сериозни?

— Не за това. Познавам даскали, страшни теркове, но видът им е един особен… да ти кажа, дето учат хлапетата, оттам им е този вид… Приличат, да ти кажа, на хора, дето все те дебнат да не изтърсиш някоя глупост.

— Моят вид такъв ли е?

— Да — отвърна Вирел.

И щедро добави:

— Виж какво, всеки си изглежда, както си изглежда. Не си ти виновен, че изглеждаш така.