Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Аз — продължи той пак след малко — давах всяка сутрин по сто франка на жена си. Сто франка! А-а! Не можеше да се оплаче, щастлива беше, казвам ти. Пък и аз, какво — бачкане, бачкане и в къщи, това е. Глава на семейство, не е шега!

— Чакай! — добави той, като пусна дръжката и втренчи в Майа сините си очи. — Ще ти покажа снимката на моето момче.

Разбира се! Кирливото, натъпкано портмоне! Поизмачканата фотография, която внимателно ти подават с два пръста. И хлапакът в костюма за първото причастие, с огромен молитвеник под мишница, с коса, лъснала от помадата, объркан от празничната суматоха.

— Браво, мъжага.

— Така е. Ами да. В училище ги бие всичките — не че ми е син, но истината ти казвам, бива си го.

Вирел върна внимателно снимката в портфейла си.

— Дал съм го да учи при монасите — добави той скромно. — Ще знаеш, пет пари не давам за поповете. От ада им не ме е страх, а в рая им не вярвам, но с децата е друго. Разбираш ли, предпочитам да плащам, но момчето да не се развали.

Известно време той тикаше количката мълчаливо. Тя непрекъснато се тресеше по паветата. Роклята на умрялата отново се бе събрала нагоре и пълничките й бедра се подрусваха на слънцето.

— А! Жена ми — подхвана Вирел, — нейната беше наред. — Сериозен съм и всичко останало. Късмет извади, мене слушай. Като ме гледаш такъв як, може и да не повярваш, но не си падам по оная работа, кротък човек съм. Жена ми и толкоз. Има някои, дето все налитат, нямат спиране. Не съм от тях. Е, не че не излизам два-три пъти в седмицата, с приятели — да. Ама то е за майтапа повече. Да речем, срещнем се в някоя кръчма към два часа сутринта. Тъкмо когато усещаш умората, ами тъй да караш нощем е уморително, очите ти се затварят. Обръщаме по две-три малки, да се съвземем. И после все ще се намери някой да предложи: „Ей, копелета! Ще чукнем ли по нещо?“ Не можеш да откажеш, разбираш ли? За какъв ще те помислят? „Добре!“ — съгласяват се всички. И хоп! Всеки в колата си, знаем къде отиваме. Познаваме добре пътя. Представяш ли си? Четирите таксита в колона и почваме да обикаляме. Само гледаме как да изпреварим! Страшна работа! Калник до калник! Какви ли номера не си правехме! Копелетата знаеха да карат. Има си хас. Нужни са рефлекси! На първата спирка, нали се сещаш! Спираме и свирваме на мацките!

— Беше ти приятно?

Вирел учудено погледна Майа.

— Да не си откачил? Не беше за приятното, нали ти казвам. На майтап беше.

— Та докъде бях стигнал? — продължи той.

— Свирвахте на мацките.

— Така. Свирваме на мацките. А-а, какъв кеф! Имаше копелета, дето се мъчеха с мацките по седалките. Аз не обичам така. С такава мацка, мисля си, не е работа да се хабиш. Аз седях, а мацката в краката ми, коленичила. Разбираш ме, нали! Като паша. Представях си, че поне веднъж и аз съм като ония, господарите. Настанил съм се така, на задната седалка, а мацката в краката ми! Ето така се чувствуваш мъж, казвам ти! „Жозеф, можете да тръгвате!“ А, понякога си купувах предварително една голяма пура. Само за да я запаля в тоя момент. Чаткаш ли? Аз, разположен на задната седалка, лапнал пурата като някой важен шеф с машинописката си. Мацката в краката ми. Представяш ли си. Голям шеф, представяш ли си. Същински голям шеф. И само за две петачки.

— По-важно е въображението. Иначе не е кой знае какво.

— Тъй, тъй — съгласи се живо Вирел, — но за две петачки! За две петачки само. Имаше копелета, дето не им струваше нищо. Оправяха мацките, без да им плащат!

— Малко е подло.

Вирел втренчи в него наивния си поглед.

— Подло ли? Откъде ти скимна пък това? За кого да е подло? За мацките? Ама мацки като тях, помисли си малко, те са едно нищо! Дори не си струва да говорим за тях! Забележи, аз все пак не бих го направил. Но виж какво, с мен е друго, аз имам принципи.

— Трябва да ти кажа — добави той след малко, — че и мен монасите са ме учили.

Майа се усмихна и изкара пакет „Голоаз“ от джоба си.

— Една цигара?

— Няма да останат за тебе.

— Вземи. Не ми струваха скъпо. Бакалинът ми ги даде без пари.

— Ами? — извика Вирел и спря да бута. — Не може да бъде!

— Самата истина.

— Подиграваш се с мене!

— Съвсем не.

— Значи не поиска да му ги платиш?

— Не.

— И не ти прибра мангизите?

— Не.

— Ама че работа! Да не повярваш! Не ти прибра мангизите! Абе тоя да не е бил луд!

— Ами. Просто деморализиран.

— Деморализиран! — учуди се Вирел. — Вадиш едни думички! Деморализиран! Де да бяха всички деморализирани като него! Влизаш в магазина и казваш: „Искам това и това, и по-живо!“ Завиват ти го, усмихват ти се и хоп-а! Излизаш, без да плащаш! Кво по-хубаво от това!