Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Когато се върна, Пиерсон седеше на обичайното си място. До него стърчеше Пино.

— Току-що научих — казваше той. — Съвсем случайно. Чух един войник да разказва какво се е случило. Един едър, вика, с черна брада и къдрави коси, главата му откъсната. Хай да му се не види! Като че ли ме цапардосаха с мокър парцал. Веднага помислих, че е той. Аз…

— Млъкни! — прекъсна го Майа.

Той седна и погледна Александър. Трудно беше да се гледа тяло с отрязана глава. Не знаеш тялото ли да гледаш или главата.

— Аз трябваше да бъда там.

Пиерсон вдигна очи.

— Ако не си беше ударил коляното — каза той след малко, — щеше да си донесъл вода, преди да е избухнал снарядът.

— Ако! — извика Майа. — И ако не бях закъснял за ядене, и ако бях отишъл още първия път! Ако! Ако! Ако! Нямат край тези „ако“!

— Не си могъл да предвидиш — каза Пиерсон. — Просто така е било писано, това е всичко.

Майа го погледна втренчено.

— Да — каза той бавно, — просто така е било писано.

Той улови с ръце главата си и замълча.

След малко Пино се прокашля и каза:

— Ще останете ли с него през нощта?

— Ти откачаш — отвърна Майа.

Пиерсон премигна. Това беше направо гласът и интонацията на Александър. И именно така би казал Александър в подобен случай. „Не, не, той не е мъртъв — повтаряше си Пиерсон настойчиво. — Не е истина, той не е мъртъв. Дори сега не е мъртъв. Дори сега .“

— Ще скова кръст — предложи Пино.

Майа стана.

— Не. Ако сложим кръст на гроба му, ще дойдат да го приберат след войната и да го натикат в гадните им войнишки гробища.

— Мръсници! — добави той изведнъж с разтреперан от гняв глас. — И умрял да си, пак не те оставят на мира.

— Тогава? — попита Пино.

— Просто ще го погребем до някое дърво.

Той погледна Пиерсон.

— Хайде.

— Веднага ли? — смая се Пино.

— Да — отвърна Майа, — веднага.

Пиерсон също стана.

— Не съм му взел документите. Помислих, че може би ти ще поискаш да се заемеш с това.

— О, за бога! Вземи ги, вземи ги, вземи ги! Ти по-добре знаеш какво се пише в такива случаи.

Погребаха го под едно дърво — последното дърво отдясно, по посока на лазарета. Не се наложи дори да копаят гроб. Почти от самия ствол на дървото започваше незавършена траншея, която те използваха. Само малко я разшириха и отсякоха няколко корена, за да могат да спуснат носилката и да я поставят на дъното на равно. После Майа слезе в ямата, застана, прекрачи носилката и покри тялото с шинел.

Пино си мислеше, че бяха погребали Александър много набързо. Той стоеше на края на ямата като прикован на късите си крака, с правите си кичури, прилепнали на челото от потта. Гледаше пясъка, който сам изсипваше върху тялото с широки загребвания на лопатката, и си мислеше, че бяха погребали Александър много набързо. Като свърши, хвърли лопатката и зачака. Но нищо не се случи. Майа стоеше прав и гледаше пред себе си. Не изглеждаше развълнуван. А Александър беше негов приятел. Майа си стоеше тук, не казваше нищо, не правеше нищо, дори не се прекръсти. Пиерсон коленичи, но не казваше молитвата си високо, както бе очаквал Пино. Молеше се тихо, просто за самия себе си. Пино си мислеше, че бяха погребали Александър много набързо. Бяха го погребали без кръст, без церемония, без няколко думи за сбогом. Даже Пиерсон не бе прочел молитвите си високо. Ако ще те погребват така, тогава не си струва да имаш приятел кюре.

Тримата се върнаха при фургона. Пино вървеше малко след другите. Небето беше ясно и беше толкова топло, че Майа си свали куртката.

— Ще пишеш ли? — обърна се той към Пиерсон.

— При първа възможност.

Те повървяха малко и Майа подхвана:

— Пиерсон, ако мен бяха убили, какво щеше да напишеш на семейството ми? Че са ме уважавали за качествата ми на командир, че поведението ми е било образцово до края, че съм умрял, без да страдам, и че жертвата ми не е била напразна, защото благодарение на такива жертви Франция…

— Вярно е, че имаш качества на командир.

— Да. И знаеш също какво мисля.

— В такива случаи — каза Пиерсон — не се пише каквото знаеш.

Майа махна с ръка. Последва мълчание и гласът на Пино се разнесе с жар:

— Готино момче беше.

— Млъкни! — изрева вбесен Майа.

Пиерсон погледна Майа, но не каза нищо. Пино изчака още малко, после заяви, че го чакат приятелите му, и си тръгна. Погледнат в гръб, като се отдалечаваше, той изглеждаше още по-дребен, тантурест и комичен. Пиерсон го проследи с поглед.

— Ти го обиди.