Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Ще се оженя за теб.

Тя вдигна очи.

— Не е вярно.

Улови я грубо за раменете.

— Не! Вярно е. Чуваш ли? Вярно е. Ще се оженя за теб.

Беше навела глава и той не можеше да види лицето й.

— Веднага ли?

Обзе го лудо желание да се разсмее.

Тя продължаваше упорито да държи главата си наведена.

— Е, идваш ли?

— Не.

Пусна я, направи безцелно няколко крачки в стаята, после се върна и седна на леглото, уловил с ръце главата си.

— Добре — каза той едва чуто, — аз тръгвам.

Секунда-две не се случи нищо. После тя се размърда, пристъпи две крачки и седна до него на леглото. Седна спокойно, поставяйки дланите си една върху друга.

— Далече ли отивате?

Той се изсмя.

— Не може да се отиде много далече.

— Но немците ще ви заловят, като пристигнат.

— Ще се преоблека цивилен.

— Аха! — кимна тя замислено.

— Но като дойдат немците, вече няма да има бомбардировки, нали?

Той отново се изсмя.

— Разбира се, че не.

— Добре тогава — изрече тя, без да бърза. — Щом ви е страх от бомбите, трябва просто да заминете, а когато дойдат немците, ще се върнете.

Гледа я цяла секунда.

— С две думи — каза той със съскащ глас, — ти реши въпроса. Не си напускаш къщата и си запазваш мъжлето!

Тя го погледна.

— Но когато фрицовете бъдат тук, няма да може да се върнете ли?

Майа се засмя, но очите му бяха пълни с гняв.

— Ами! Ще може!

— Тогава защо няма да го направите?

— О, стига! — извика той. — Стига! За бога, стига!

Той скочи от леглото.

— Е, идваш ли? — изрече грубо.

Стоеше прав до леглото. Гледаше я. Тя беше вирнала брадичка, лицето й бе спокойно и решително. После като че ли с един замах някой смъкна маската й на възрастен. Чертите на лицето й като че ли замръзнаха, свиха се, прибраха се в самите себе си, устната й потрепна в комична, детинска гримаса, очите й се втренчиха в Майа с тревога, сякаш я бе заплашил, че ще я напляска, и той изведнъж изпита смешното чувство, че е солиден баща, който се кара на дъщеря си. После очите на Жан спряха да го фиксират. Те като че ли не го виждаха, като че ли потънаха в самите себе си. Миг след това тя се свлече на леглото като марионетка, на която са отпуснали конците. Майа не се бе помръднал. Гледаше крехките рамене, разтърсвани от риданията. „Тя е съвсем момиченце“ помисли си той с учудване. Секундите течаха.

— Тръгваш ли?

Последва доста дълга пауза. После тя каза с детински глас:

— Да.

„Спечелих“ — помисли Майа. Но не изпитваше никакво удоволствие от победата си. Смазваше го безкрайна умора.

Тя зарида още по-силно. Той почака малко, после легна до нея и обгърна с ръка раменете й.

— Мъничката ми каза той тихичко. — Толкова ли ти е мъчно, че ще напуснеш къщата си?

Усети как тялото и се стегна.

— Жулиен — изправи тя глава, — оставете ме до утре. Утре ще заминем, обещавам ви.

— Не. Веднага.

Тя се вкопчи в него, очите и бяха пълни със сълзи.

— О, Жулиен! Моля ви, Жулиен, утре! Утре!

— Не.

— Но, Жулиен, не мога да напусна просто така къщата си. Трябва да я пооправя.

„Да я пооправи!“ — помисли си той. — „Иска да си «пооправи» къщата!“ — но нямаше сили дори да се засмее.

— Не — каза той унило.

Тя се притискаше с все сила до него.

— Но, Жулиен, уверявам ви, трябва да я пооправя. И после, какво пречи да тръгнем утре? Може да тръгнем и утре!

Той погледна часовника си и усилието, което трябваше да направи, за да вдигне ръка до лицето си, му се стори невероятно. Шест часът. Вече е шест часът. Отпусна тежко ръка. А може би все пак швабите няма да дойдат тая вечер. И изведнъж си представи как скитат с Жан в настъпващата нощ по пътищата и просят подслон от ферма на ферма.

— Утре! Утре, Жулиен!

— Както кажеш.

Отговорът му бе дошъл съвсем сам, изведнъж, като цирей, който се е пукнал.

— О! — промълви Жан. — Аз съм щастлива.

Тя се сгуши в него.

— Не разбирам защо. Утре все пак трябва да тръгнем.

— Не е същото.

И си даде сметка, че утре тя ще се опита отново да го пречупи, да възобнови съпротивата си. Почувствува се тъжен и изтощен.

Хвана я през кръста, тури глава на гърдите й, затвори очи. Изведнъж му дойде наум една фраза на Александър. Беше на излизане от лазарета. Говореха за русата сестра и Майа бе казал, че тя е плоска отпред. Александър бе отвърнал: „Все едно ми е. С гърдите аз не работя.“ Бяха се засмели. Вървяха, облени от слънце. Камъчетата на алеята скърцаха под краката им. Това беше вчера. Едва вчера. И изведнъж Майа видя главата на Александър, съвсем сама, отделена от туловището, с кървяща шия като гилотиниран. Опита се да си представи Александър, какъвто беше преди . Опита се да си го представи с походката му на пещерен човек, с начина, по който държеше раменете си или вдигаше крак, за да стъпче въглените в огнището. Но вече не можеше. Все тази глава му беше пред очите.