Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— О! — каза Жан. — Чувате ли? Това зенитките ли са?

— Не, не, миноносец.

И след няколко секунди добави:

— Стреля срещу швабите, на сушата.

— Страх ме е — каза Жан.

Той я прегърна през раменете.

— Слушайте! — каза тя.

— Да, този път са те — съгласи се Майа.

— Зенитките?

— Да.

— Значи идват?

Сред пукотевицата на зенитките Майа долови тихо, далечно бръмчене, като рояк насекоми в лятна вечер.

— Те са — каза той с пресъхнало гърло.

И се изправи.

— Хайде, трябва да тръгваме.

Жан го погледна.

— Но вие казахте, че ще тръгнем чак утре.

Той я улови за раменете и я разтърси.

— Нима не чуваш! Те идват!

— Може би идват само за корабите.

Пусна я. „Нима полудявам?“ — помисли си той искрено.

И я прегърна.

— Не можем да рискуваме — каза той търпеливо. — Може би идват да бомбардират града.

Тя изправи глава.

— Нищо не се знае.

— Слушай — каза той със свито гърло, — когато узнаем, вече ще бъде много късно.

Беше изтощен от собственото си търпение.

— Хайде, идваш ли?

Тя рязко се освободи от прегръдката му и го погледна студено.

— Вие можете да вървите — каза тя сухо.

— Как така „мога да вървя“? Ами ти?

— Аз не.

— Защото не искам да чакам до утре ли?

— Да.

— Но това е лудост!

— Както и да е. Но аз ще тръгна утре или изобщо няма да тръгна.

— Добре — изправи се той. — Аз пък тръгвам.

Беше като в някакъв кошмар, в който той не спираше да повтаря и върши безкрай едно и също нещо.

— Аз тръгвам — повтори той.

Сякаш нещо прещракна в главата му и той си заповтаря наум: „Аз тръгвам. Аз тръгвам. Аз тръгвам. Аз тръгвам…“

— Правете, каквото искате — чу се гласът на Жан.

— Добре ли размисли?

— Да.

— Е, няма ли да дойдеш? — попита той глупаво.

— Не по-рано от утре.

Стоеше пред леглото. Погледна я, стори му се със същия поглед, който й бе отправил преди малко. Стоеше прав до леглото, точно на същото място, беше я погледнал и бе казал: „Хайде, идваш ли?“ Моментът се повтаряше. Щеше отново и отново да го изживява.

— Аз тръгвам — повтори глупаво той, а главата му беше съвсем празна.

Смътно му се струваше, че е достатъчно само да си припомни какво бе направил вече и да го направи отново.

Зенитната артилерия изтрещя бясно и Майа скочи като от сън.

— Жан! — извика той.

Доближи се до нея и я сграбчи за раменете.

— Ще те отведа насила!

Не можеше да си спомни какво бе станало през следващите няколко секунди. Изведнъж разбра, че лежи върху нея с цялата си тежест, обхванал с ръце раменете й, и отчаяно се опитва да я откопчи от леглото. „Не“ — чу се далечен глас под него. „Не! Не!“ И ненадейно си помисли: „Като тая сутрин. Също като тая сутрин!“ Мускулите му се отпуснаха. Остави я.

Тя стана, с един скок стигна до вратата и застана права до нея, с ръка на дръжката. Майа се бе проснал на леглото. Не мърдаше, беше скрил с ръце лицето си.

— Но какво ви е?

Майа не отговаряше. Спазми разтърсваха цялото му тяло. Тя се приближи и със сила махна ръцете от лицето му.

— Но какво ви е? — извика тя уплашено.

— Свършено е.

Той прокара ръка по лицето си. След малко се изправи и застана прав срещу нея, с отпуснати ръце и празен поглед.

Минаха няколко секунди. Зенитната артилерия около тях продължаваше да трещи. Бръмченето над главите им се бе засилило. Когато загърмяваха зенитките от по-голям калибър, то не се чуваше. После отново започваше — все по-близо и по-близо.

— Няма ли да тръгвате? — изправи глава Жан.

Той мълча така дълго, че тя се питаше дали изобщо е чул въпроса й.

— Няма ли да тръгвате?

— Не.

Жан премигна, сведе поглед и Майа почувствува, че тя се бори отчаяно със самата себе си. „Като Аткинз — каза си той. — Като Аткинз вчера, когато трябваше да скочи. Също като Аткинз.“

След малко тя изправи глава.

— Може би ще ударят само корабите.

Той затвори очи.

— Ще се разбере — отвърна тъжно той.

И добави след малко:

— Ела полегни.

Гласът му беше тих и слаб като на болен.

Лежаха един до друг на леглото. Мина известно време. Зенитките трещяха, без да спират. Майа бе поставил ръце под тила си. Не мърдаше, не казваше нищо. Струваше му се, че бе достигнал някакво състояние, при което думите и движението вече нямаха смисъл.

Последва серия от експлозии съвсем наблизо. Къщата се разтърси из основи. Майа обърна глава към Жан и я погледна.

— Те ли са? — привдигна се тя на лакът.

Видът й беше нелепо учуден. Той кимна утвърдително с глава.