Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— За бога! — извика Майа. — Недейте! Той улови главата й с двете си ръце.

— О! — молеше го тя през сълзи. — Не ме оставяйте, Жулиен! Не искам да остана сама в тази къща. Не бих могла повече сега.

— Как сама? Ами Антоанет?

— Антоанет? Тя замина вчера при едни приятели, на два километра оттук.

— А дядо ви и баба ви?

— Те умряха.

Майа повдигна вежди.

— Кога, вчера ли стана това?

— Преди две години.

Той я погледна.

— Да — продължи Жан. — Вчера ви казах, че са в мазето, но това не беше вярно. Винаги казваме така на войниците, които влизат у нас. Не знаехме кой сте, разбирате ли?

— Значи сте живели в тази къща съвсем сами двете? От две години? И как сте се справяли?

— О, справяхме се добре. Аз бях чиновничка в пощата, а Антоанет шиеше по малко.

— Но защо и вие не сте заминали с нея?

Жан вдигна глава и очите й блеснаха.

— Ами къщата? Къщата си е наша. Къщата и всички мебели. Ако я напусна, ще я ограбят.

— Но това е лудост! Тук непрекъснато бомбардират.

— И Антоанет казваше така. Но тя е бъзла, затова. Аз не исках да замина. Ако замина, след войната няма да имаме нищо. Ще останем на улицата.

— А къде ще останете, ако ви убият?

— О! — отвърна Жан. — Няма да ме убият. Може да е глупаво, но си мисля, че ако напусна къщата си, те ще я бомбардират, а ако остана, ще бъда възнаградена и тя няма да пострада.

— Да — съгласи се Майа. — И на мен преди войната ми се е случвало да мисля такива неща.

Прекъсна го остро свистене. Той машинално коленичи. Но веднага се вдигна и погледна момичето.

— Ще слезем ли в мазето? — попита тя и запуши с две ръце ушите си — трещяха зенитките.

— Да — отвърна Майа.

После добави с усмивка:

— Да се надяваме, че и този път ще бъдете възнаградена.

Тя тръгна по стълбите пред него. Вървеше, сякаш усещаше погледа на Майа върху тялото си. Един или два пъти се обърна, за да му се усмихне, цялата се извъртя. Майа забеляза, че е със същата скъсана блузка. Мазето беше малко, слабо осветено. На всяка от четирите стени имаше високи лавици, пълни догоре с празни бутилки. Увиснали плътно една до друга, на опънати от единия до другия край на мазето върви, висяха наденици.

— Толкова наденици! — каза Майа слисан. — Имате за цял живот!

— Какво? — извика Жан.

— Толкова наденици!

Те никак не пречеха на Жан, но висяха на височината на лицето му и за да може да застане, макар и приведен, той трябваше да завре главата си някъде между тях.

— За какво ви са всичките тия празни бутилки? — извика Майа.

Той видя как Жан отваря уста, но макар че беше много близо до нея, не чу нищо. Чудовищното боботене нарастваше с всяка секунда. Жан запуши с ръце ушите си, ала Майа знаеше, че това е безполезно, че такъв грохот дори не се нуждае от ушите на човека, за да проникне в него. Той се загнездва веднага в тялото. Не можеш да направиш нищо, за да избягаш.

Щяха да падат бомби, а Майа не мислеше за тях. Гледаше надениците, които обграждаха плътно главата му, безбройните бутилки, запълнили рафтовете на мазето, и Жан, права на два метра от него, затиснала с длани ушите си. Гърдите й се показваха под разкъсаната блузка. Жан го гледаше. Той разбираше, че се опитва да му се усмихне, но без особен успех. Тя също виждаше, че няма смисъл да говори.

В стрелбата на зенитките настъпваха неочаквани паузи, последвани от внезапни кресчендо. Майа чакаше бомбите, а бомбите не идваха. Както всеки друг път Майа неспокойно се попита дали има някакво предчувствие. Предчувствието, че ще бъде убит, или обратно, предчувствието, че ще излезе жив и здрав оттук. Но и сега не успяваше да разбере какво точно е предчувствието му. Или по-скоро разбра, че мисли ту едното, ту другото: „Тоя път ще си останеш тук“ или „И тоя път ще се измъкнеш.“ Попита се кое е по-добре да си мисли. Може би, ако мислеше: „Тоя път ще останеш тук“, именно тази мисъл щеше да му донесе късмет. И тогава беше по-добре да не мисли, че ще се измъкне. Или пък напротив? Може би, когато човек си мисли, че ще го убият, наистина го убиват, и обратно? Стигнал до това заключение, Майа си каза, както винаги, че трябва да се засрами и че е глупак. Но знаеше, че това също бе трик, фалшиво театралничене, опит да хвърли прах в собствените си очи и че още сто пъти щеше да се пита с тревога — със същото престорено безразличие — какво наистина мисли и какво е „по-добре“ да мисли.

Усети някакво облекчение, когато падна първата бомба. В полумрака очите на Жан се разшириха и заблестяха. Те гледаха Майа с призив и молба. Изминаха няколко секунди. После бомбите западаха, този път една след друга. Жан подскочи към него, сякаш изхвърлена от пружина, и го прегърна.