Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Земята потрепера под краката им. Празните бутилки задрънчаха по полиците, подскачаха рязко, сякаш се опитваха да се измъкнат от местата си. В същото време надениците около Майа се люшнаха и се заудряха в главата му. Вече не можеше да се наведе, за да ги избегне, защото ръцете на Жан го стягаха като в менгеме. Опитваше се да се запази от тях, но щом мръднеше, залюляваха се други, движението се предаваше по връвчиците, на които те висяха, и тогава цялата редица започваше да танцува. Бомбите продължаваха да падат. При всяка експлозия къщата се разтърсваше още по-силно. Празните бутилки подскачаха по-рязко по рафтовете. Сега всичките наденици танцуваха с вдървените и непохватни движения на марионетки. Майа се опита да избегне ударите им, като подви колене, но с отпусналата се върху него Жан не можеше да стои така дълго. Нямаше какво да направи, освен да остане както си беше — с изправена сред надениците глава, като топка, заобиколена от кегли. Бомбите продължаваха да падат. Къщата продължително се раздруса. Две или три бутилки успяха да изскочат на земята, надениците около лицето му се заклатиха по-бързо и по-силно като в някакъв лудешки танц.

Над главата му сега се носеше непрекъснато свистене — отпърво на щуката, която пикираше, после ясно отличимото свистене на бомбата и накрая, съвсем близо до него, неизбежният метален трясък като от грохота на влак, който влиза в станцията на метрото, но пристига отгоре, спускайки се отвесно, с познатото до болка свистене на пневматичните спирачки и на изпуснатия въздух за отваряне на вратите. Експлозията след това не беше нищо. Цяло облекчение бе да я чуеш. Тя принадлежеше на миналото. Майа чакаше вече следващите бомби. Чакаше ги, отчаяно напрегнат.

Той наведе глава и видя раменете на Жан да се разтърсват от ридания. Тя се притискаше силно към него — към краката, към корема му, със ситни конвулсивни движения, сякаш искаше да влезе в тялото му, да се скрие там. Надениците около главата на Майа продължаваха да танцуват във всички посоки, подрусвайки се непохватно. От време на време те меко го плясваха по лицето, а на моменти усещаше леки удари и отзад, по тила, като че ли някой се закачаше. Накъдето и да погледнеше в полумрака на мазето, само тях виждаше — червени, извити, смешни. Цяла армия наденици, увиснали като по чудо във въздуха, подскачащи и люшкащи се във всички посоки, мълчаливо, с някаква тромава гъвкавост. От време на време някоя бутилка изскачаше от рафта, тупваше на земята, превърташе се един-два пъти, после оставаше така, неподвижна, гузна, с глупаво зеещо гърло. Скоро около двамата се насъбраха пет-шест бутилки. Коварно желание да избухне в смях обхвана Майа.

Жан вдигна глава към него и отвори уста. Но Майа не чу никакъв звук. Няколко пъти разтвори уста като риба в аквариум. Той се наведе и извика в ухото й:

— Не чувам!

Тя наведе глава и отново я скри в гърдите му. Двамата стояха тук, във влажния полумрак на мазето, нелепо прегърнати — тя с разкъсана блузка, той заобиколен от подскачащи и танцуващи наденици, непохватни като някой дебелак, който се опитва да имитира танцьорка от баровете, а около тях празни бутилки, които с десетки дрънчеха в огромната какофония, сякаш бе дошъл свършекът на света.

Тъкмо тогава у Майа изведнъж се появи желанието. Усети как се надига у него и постепенно неудържимо го завладява. Слепоочията му затуптяха и той с все сила притисна Жан до себе си. Пред очите му падна пелена. Мазето изведнъж му се стори неясно и размазано. Съществуваше само това младо тяло, което той притискаше жадно към себе си, невъобразимият шум, който го заобикаляше, меките удари на надениците от време на време по лицето и тила му и празните бутилки, които изскачаха една след друга от рафтовете. Притискаше Жан, сякаш искаше да я погълне, да я затвори в себе си, да задуши плътта й в своята. Някаква неудържима сила го повдигаше, започна на свой ред да трепери и да се притиска до нея, сякаш и той щеше да затанцува. Но страхът не го бе напуснал. Беше тук, стаен някъде в него. Усещаше го под трептящото си желание. Меките удари на надениците продължаваха да се изсипват по него и той разтърсваше от време на време глава като бик, когото пикадорите дразнят с пиките си. Желаеше Жан алчно, с маниакално настървение, но в същото време го беше страх. И този страх не изчезваше. На косъм се крепеше, но не изчезваше. Желанието му — също. И Майа се крепеше на косъм. Значи това е животът? Празни бутилки и танцуващи наденици. И той, Майа — на косъм. Жан също — на косъм. И всички жени и мъже в света, които всеки миг могат да бъдат убити. Майа вдигна глава изведнъж и се изсмя, но не чу някакъв звук да излиза от гърлото му. А се смееше и раменете му тъй силно подскачаха, че погледнат откъм гърба, сякаш ридаеше.