Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Когато излязоха от мазето, Майа погледна часовника си, установи, че вече е обед и че приятелите му щяха да се безпокоят за него. Накани се да се сбогува с Жан, после се сети, че подът на стаята е още в кръв и че не биваше да остави Жан да го чисти сама. Поиска й парцал и леген и изправени във вестибюла, те се поскараха мъничко, защото тя настояваше сама да се заеме с това. Накрая отстъпи, отиде в кухнята и след малко се върна оттам, носейки нещата, които Майа бе поискал. Той се изкачи по стълбите пръв.

Коленичил на мястото, където беше паднал гигантът, той започна да обира кръвта с парцала. Когато парцалът се напоеше съвсем, изстискваше го над легена. Ръцете му веднага почервеняваха. И тъй няколко пъти. Жан стоеше права пред него, навела глава. Гледаше го как чисти.

— Оставете — каза тя след малко. — Не умеете да обирате. Дайте ми парцала. После, ако искате, ще го изстисквате, защото ръцете ви са по-силни.

Той й подаде парцала и протегнал ръце, за да не се изцапа, я изчака да свърши. Когато парцалът беше напоен, тя му го подаваше и той го изстискваше над легена. Почистваха мълчаливо няколко минути, с приветливия и спокоен вид на младоженци, които се забавляват да домакинствуват заедно.

— Готово! — каза Майа.

Изправи се с труд и остана на мястото си, свел поглед. Гледаше легена в краката си. Беше пълен.

— Аз ще го сваля — предложи припряно Жан. — Ще донеса каната с вода, за да се измием.

Той я чакаше, вдигнал ръце във въздуха. Засъхвайки, кръвта по ръцете му ставаше черна и лепкава. Чу шум по стълбите и разбра, че Жан чисти следите от кръв по стъпалата. Като се върна, те измиха ръцете си в легена, без да сменят водата, за да я пестят, после един след друг си измиха и лицата. Жан беше донесла две кърпи. Докато се бършеше, Майа забеляза, че е втренчила очи в него.

— Жулиен.

Той повдигна вежди въпросително.

— Нищо.

След малко Жан подхвана:

— Неприятно ли ви е да ви наричам Жулиен?

— Не.

— Не искате ли да хапнете мъничко? Ще ви приготвя нещо. Бързо ще стане.

— Не съм гладен.

— А не искате ли да пийнете нещо? Не сте ли жаден?

— Не съм — излъга Майа.

— Жулиен?

— Да?

— Нали няма да ме оставите сега?

Той я погледна. Стоеше изправена и неподвижна пред него, с разкъсаната блузка и очи, пълни с тревога.

— Как така да ви оставя? Разбира се, че ще ви оставя. Какво искате да правя тук?

Жан потръпна от глава до пети, сякаш я бе ударил.

— Но защо? — каза тя със свито гърло.

— Как защо?

— След онова, което стана — отвърна тя глухо, — не бих могла да живея сама тук.

Гледаше втренчено влажното петно по средата на стаята.

— Струва ми се, че все ще ги виждам двамата. Особено ниския, със злите му очи, когато ме гледаше долу в кухнята. О, Жулиен, ако знаехте! Беше ужасно! Едрият пиеше виното, без да продума. Изглеждаше по-скоро притеснен. Но ниският почна да ме гледа с едни особени и зли очи, после се приближи към мен и изведнъж ми разкъса блузата, изви ми ръцете отзад и ме заблъска към другия. Псуваше. Беше ужасно, Жулиен! Треперех като лист, но толкова се страхувах, че не можех да извикам. Едрият ме гледаше с малките си очички и нищо не казваше. А ниският ми извиваше ръцете, блъскаше ме към него и псуваше зад мен. О, Жулиен! Как ме псуваше! Как ме псуваше!

— Стига! — викна изведнъж Майа.

Той направи няколко крачки мълчаливо, после продължи по-спокойно:

— Ако не искате да живеете тук, тогава идете при сестра си, при вашите приятели. Там ще бъдете на по-сигурно място.

Жан го погледна.

— А къщата ми? Ако я напусна, ще ми я ограбят. И какво ще ни остане след войната?

— След войната! — сви Майа рамене. — Дали ще свърши някога тази война? И какво значение има къде ще бъдете след войната?

— Това е моята къща.

— И тази ваша къща сигурно ще бъде бомбардирана.

— Не! — отвърна тя разпалено. — Не. Ако остана, няма да я бомбардират.

— Дали ще останете или не, това не променя нищо.

— О, не! — възрази Жан.

Тя го погледна. Очите й бяха пълни с тревога.

— О, Жулиен! Моля ви, не ме оставяйте. Не можете да ме оставите сега.

— Сега ли?

— О! — каза тя, без да му отговори. — Ще ги виждам през цялото време. Всеки път, когато се качвам по стълбите, ще ги чувам да бродят около мен.

— Това е глупаво — страхувате се от мъртвите, а от бомбите не ви е страх. Мъртвите нищо няма да ви направят.

— Страх ме е — глухо каза тя.

— Но за бога! Щом толкова ви е страх, тогава идете да живеете при Антоанет!

— Не! — отвърна Жан решително. — Ще остана тук.