Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Майа запали цигара и няколко секунди я гледа, без да каже нещо.

— С две думи — хладно изрече той, — искате да останете, за да пазите къщата, а от мен искате да остана, за да пазя вас.

— Но какво ви пречи да останете, щом ви моля?

— Просто не ми харесва, това е.

Последва мълчание.

— Истината — процеди Жан — е, че не искате да останете, защото ви е страх от бомбите. Вие сте страхливец!

Майа се усмихна.

— Мръсно женче — каза той, но без грубост.

Тя премигна няколко пъти, но не отговори нищо, не помръдна.

— Впрочем — добави Майа — вярно е, че ме е страх от бомбите. Вас пък ви е страх от мъртвите! Всеки се бои от нещо.

— Не ме е страх.

— Тогава всичко е наред.

Тя го погледна със святкащи от гняв очи.

— Щом сега ме изоставяте, защо тогава изобщо се намесихте!

— Точно това се питам и аз.

— О, Жулиен! Как смеете да кажете подобно нещо?

— Но за бога! Не аз, а вие го казахте! Хайде да свършваме — ще отидете ли при Антоанет или не?

— Не! — тропна тя по пода. — Не, не, не! Няма да напусна къщата си.

— Добре — каза той, — в такъв случай, сбогом.

Жан погледна ръката, която й подаваше, без да я поеме, и очите и се напълниха със сълзи.

— Тогава значи вие не ме обичате? — каза тя.

Майа я гледаше зяпнал.

— Виж ти! Но за това никога не е ставало дума!

— Кажете си, Жулиен, кажете си! Не ме обичате никак, нали? Дори съвсем мъничко?

— Това няма нищо общо.

— Кажете, Жулиен — умоляваше го тя, — кажете, вярно ли е, че не ме обичате, дори съвсем мъничко?

— Ако искате да знаете, аз ви уважавам, защото сте смела… Ами да, смела сте в известен смисъл. И понеже сте хубава, лесно бих ви пожелал. Не знам защо ви казвам това — добави той ядосано, — вие го знаете по-добре и от мен. То няма нищо общо впрочем.

— О-о! — захленчи тя. — Знаех си, че не ме обичате. Дори съвсем мъничко. И освен това мисля, че ми се сърдите. Не знам защо, но ми се сърдите.

— Кой, аз ли ви се сърдя?

— Да, сърдите ми се и ще ме оставите тук съвсем сама.

— Единствено от вас зависи да не бъдете сама — каза Майа раздразнен. — Идете при Антоанет.

— О, Жулиен! — каза тя. — Толкова ме е страх. А вие ще ме оставите! Не искате да си признаете, но ми се сърдите!

— Не ви се сърдя! — извика Майа.

Разправията толкова пъти се беше връщала в една и съща точка, че той вече не знаеше докъде точно бяха стигнали. Чувствуваше се едновременно объркан, развълнуван и нервиран.

— Да, сърдите ми се! — кършеше ръце Жан. — Сърдите ми се, защото убихте двама души заради мен.

— Не — отвърна Майа.

После, внезапно ядосан, извика:

— О, за бога! Млъкнете!

— Жулиен!

— Не! — отвърна Майа. — Отивам си, чувате ли, отивам си!

Той направи крачка напред. Жан веднага се озова до него, с ръце около шията му, прилепила тяло до неговото. Целуваше го наслуки по лицето, с кратки и бързи целувки. Той виждаше как подскача пред очите му устата й — розова, несръчна като кучешка муцунка.

— Жулиен!

— Пуснете ме!

— Не — каза тя на пресекулки, — не! Аз ви обичам! Обичам ви!

Опитваше се да се освободи, но тя го притискаше до себе си с изненадваща сила и продължаваше да обсипва лицето му с целувки. Притискаше с всички сили тялото му до своето.

— Жулиен! — прошепна глухо Жан. — Искам те!

— Малка мръснице!

— Искам те! — шепнеше тя. — Искам те!

Те се боричкаха лице до лице. Жан бе обвила ръце около врата му и го притискаше до себе си с неочаквана сила. Той дърпаше ръцете й и навярно й причиняваше болка, но тя продължаваше да покрива лицето му с целувки. Усещаше топлия й дъх върху устните си.

— Сега, Жулиен! Сега! Сега!

— Малка мръснице! — процеди той през зъби. — Какво ли не би направила заради къщата си!

— Не, Жулиен! Не, не е затова. Аз те обичам!

— Пусни ме! — извика той разярено.

Тя търсеше устните му. Майа усещаше влажните й топли устни едновременно навсякъде по лицето си. Тялото й се стремеше към неговото. Усещаше го как потръпва поривисто. Той я ругаеше в лицето, но тя не го слушаше и се притискаше още повече към него. Усети как слепоочията му започнаха да бият.

— Курва! — процеди той. — Ако това си искала, трябваше да те оставя на ония двамата.

Ръцете на Жан увиснаха. Тя отстъпи. Не казваше нищо. Гледаше Майа и погледът й беше нетърпим.

— Е — каза той, — свърши ли се?

— Вървете си.

— Свърши ли се с голямата любов? — изсмя се цинично той.

— Вървете си.

— Да — отвърна той, — отивам си.

Но не помръдваше. Погледът, който бе приковала върху него, го изгаряше. Не можеше да тръгне под този поглед.