Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Не.

— Не може да бъде! — разочаровано каза мургавичкият. — Леле-мале! Чакай да поскивам тия ръчички! И тая красива муцунка! Нищо работа, пък ти е мило да видиш едно хубаво момиче заспало. Сякаш ти се доверява.

— Хайде, слизаме ли?

— Значи — обърна се той към Майа — това е твоето момиче?

— Вече ти казах, че не е.

— А-а! — отрони само мургавичкият.

И отново придоби разочаровано изражение.

— Добре! — подхвана той. — Не е твоето момиче. Но ще я свалиш, нали?

— Не.

— Какво? — учуди се мургавичкият. — Защо не, такова хубаво момче като теб? Абе, не знаеш какво губиш! Това момиченце е тъкмо на възраст. Аз винаги казвам, че шестнайсет години е добре. Но по-късно е вече твърде късно. Знам кво ти казвам, приятелче. Жена, която не започне на шестнайсет години, да знаеш, никога няма да стане добра в леглото. Ако бях министър, щях да изкарам закон за това. Ще наредя на всички: „Момичето ви е на шестнайсет години? Давай! На мъж! И готово! Веднага! Никакви възражения!“ Знам кво ти говоря. Слушай, има момичета от буржоазията — цяло нещастие, на 15–16 години, пък още играят на кукли! Кукла ли?… Кукла ли?… Абе, един голям… им трябва! И то веднага! Знам кво говоря. По-късно е вече твърде късно. Никога няма да стане добра в леглото, от мен да го знаеш. Жената е деликатно нещо. Нямаш представа, колко сложно е устроена. Ако не е имала мъж навреме, съхне. Точно така е, както ти казвам — съхне. О, знам много добре, че има девственици на 20 и дори на 25 лазарника, които са още хубавички. На гледане, да. Като ги гледаш така отвън, да. Хубава каросерия, да. Но моторчето вече не струва. Прекалено дълго е бездействувало. Е, това е!

— Идваш ли? — подкани го Майа.

— Боже мой! — отвърна другият с недоволен вид. — Не мога ли да я погледам? Няма да ти я повредя, като я гледам!

— Леле-мале — продължи той, — скивай колко е бяла и розовичка, и всичко останало… и чистичка! Гледай. Отдалече се вижда, че момичето е чисто. Няма да повярваш, приятелче, но такива момичета като нея се подмиват два-три пъти седмично, ако щеш вярвай, и дори всеки ден. Мисли си каквото щеш, но все пак е приятно да имаш работа с момиче, което се мие!

Той въздъхна.

— Чакай да й поскивам косата — подхвана отново. — Толкоз е тънка, че не прилича на коса! Абе, изобщо няма да кажеш, че е коса! Същинска коприна!

Той протегна ръка, за да докосне косата, но се спря и остана така, с увиснала ръка и странно изражение на лицето.

— Не смея — обърна се той учуден към Майа, — не смея. Не е ли смешно, а? Не смея.

— Е! — подкани го пак Майа.

— Не се сърди — отвърна мургавият. — Тръгваме!

Той се обърна към трупа на гиганта и го подритна с презрение.

— Тоя дебелак!… — изрече той. — Винаги съм казвал — едно нещо, колкото е по-голямо, толкова е по-глупаво!

Когато слязоха на улицата, двамата мъже се бяха подпрели на страничния капак на камиона. Те закусваха със същото изражение на охранени, зализани хора, което толкова бе учудило Майа. Шофьорът си стоеше на същото място — пушеше, пилеше ноктите си и мълчеше. От време на време погледът му се спираше на неговите другари, но като че ли не ги виждаше. Когато качиха трупа на гиганта в камиона, той извади от джоба си гребенче, среса се грижливо, после постави гребена в калъфчето му, а калъфчето в джоба. С елегантно движение на китката метна цигарата през рамо, проследи я със задоволство как пада и се качи в кабината.

— Пак се сещам — размахваше ръце мургавичкият, покатерил се отново на мястото си. — Жул и Жулиен! Забавно е, не ти ли се струва?

— Не — отвърна Майа. — Но благодаря за помощта.

Моторът забръмча. Майа погледна камиона, който се отдалечаваше. Стоеше прав по средата на улицата. Не мърдаше. Ръцете му висяха, отпуснати. Гледаше как камионът на Падналите за Родината отнасяше двамата мъже, които той бе убил.

Когато Майа влезе в стаята, Жан отвори очи. Той приближи. Жан седна в леглото, видя го да идва към нея и изведнъж се усмихна.

— Жулиен.

— Да.

— Свалихте ли ги?

— Да.

— Пред вратата ли са?

— Не, камионът ги откара.

— Аха! — кимна тя.

И в погледа, с който го обгърна, имаше сдържаност, покорство и въпрос.

— Ще изчистя това — погледна Майа в краката си — и тръгвам.

Жан скочи от леглото и го изгледа уплашено.

— Веднага? Тръгвате веднага?

— Да.

Тя се спусна към него, прегърна го и се сгуши в гърдите му. Той остана за секунда неподвижен, после откопча ръцете на Жан, които го прегръщаха, и ги постави пред себе си. Тя изправи глава. Лицето й беше по детски изкривено от болка. Отвори уста, за да каже нещо, но сълзите я задушаваха. Тогава започна да клати отрицателно глава, втренчила поглед в Майа.