Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Три-и! — извика мургавият. — Вече е пълно! Няма повече места! Пълно е до следващата спирка! Дззъън! — размаха той дясната си ръка, като да дърпаше звънец.

— Прекаляваш, Жул — каза единият от мъжете и погледна отново Майа.

— Има и друг — съобщи Майа. — На първия етаж. Но е много тежък и не мога да го сваля сам дори ако го влача. Не би ли могъл някой от вас да ми помогне?

— Това не ни влиза в работата — отвърна единият от двамата мъже. — Нашата работа е да прибираме труповете по улиците, а не да ги търсим по къщите. Има други, дето се занимават с това.

— А ако ви помоля — настоя Майа — да ми направите услуга?

— А, не! — отвърна човекът. — Не-то си е не.

— А ти?

— Аз ли? — обади се другият. — И аз казвам като него.

— Ами ти? — обърна се Майа към шофьора. — Не би ли ми помогнал?

— Аз ли? — отвърна шофьорът. — Аз съм шофьор.

Той издуха кълбо пушек пред себе си и свали кръстосаните си крака, обути в кожени гети.

— Слушай! — извика мургавичкият от мястото, където се бе покатерил. — Аз бих дошъл, но ако ми дадеш една цигарка.

— Давам ти две.

— Идвам веднага — извика оня живо.

Той остави внимателно хляба и салама върху кабината и скочи със събрани крака върху платформата. Чу се леко тупване.

— Моля за извинение, дами и господа! — провикна се той. — Извинете, ако съм ви стъпил на фасона.

Подпря се с ръка на страничния капак и весело скочи на тротоара.

— Прекаляваш, Жул — отбеляза единият.

— Не ги слушай тия двамата педерасти — подхвана мургавият, вървейки до Майа по коридора на къщата. — Правят се на светци за пред хората, но това не им пречи, не е да не съм ги виждал, тихомълком да свиват халките на труповете. Ще кажеш, за какво ли са им на труповете халки? Вярно е, но все пак аз не бих направил такова нещо. Умрелият си е умрял, нали? Нито чуват, нито усещат, бедните. Съгласен съм, че няма смисъл да им правим почести, след като направо сме ги понесли към ямата. Но това не е причина да им задигаш халките. Не заради тях, разбираш ли, заради теб самия. Заради теб самия е отвратително.

— Да — съгласи се Майа.

— Онзи горе, приятел ли ти е?

— Не, не ми е приятел.

— Бомба ли го уби?

— Не, аз.

— Какво? — спря се мургавият с крак върху стъпалото и погледна втренчено Майа. — Ти ли си го пречукал? И защо?

— Искаше да изнасили едно момиче, бяха заедно с тоя, който току-що натоварихте.

— Значи и оня долу пак ти си го пречукал!

— Да.

— Значи станаха двама? Господи! Пречукал си двама наведнъж? Бива си те, няма що!

— О, не е никак трудно! — отвърна Майа неестествено. — Съвсем не е трудно, представи си.

— Ето — извади той пистолета от кобура, — виждаш ли стоманеното лостче, дето стърчи. Трябва само да го натиснеш. Лекичко, съвсем лекичко и готово! Не е нужно да те бива кой знае колко.

— Я прибери това чудо — каза дребничкият. — Такива работи ме плашат! Гледай го ти! Двама наведнъж!

Той се замисли за миг.

— Големи мръсници трябва да са били. Двама срещу само̀ момиче! Добре си направил, че си ги пречукал.

— Мислиш ли? — каза Майа.

Той отвори вратата на стаята. Мъжът погледна едва-едва трупа на гиганта. Тръгна направо към леглото. Стиснала юмруци, в него спеше Жан.

— Я виж ти! — възкликна той.

И за пръв път, откакто Майа го беше видял, ухилен и жестикулиращ върху кабината, той престана да се смее и да се движи.

Изминаха няколко секунди.

— Я виж ти!

— Хайде!

— Имаме време — отвърна дребничкият, без да обръща глава. — Я виж ти! Колко е хубава малката! Майко мила! Колко е хубава!

Той протегна ръка.

— Не пипай!

— Хайде бе, да не мислиш, че съм мръсник! — погледна възмутено Майа мургавичкият. — Нищо няма да му направя на твоето момиче.

Той хвана крайчеца на скъсаната блузка и внимателно го повдигна, за да открие гърдите.

— Глей ти, глей ти, глей ти! — сниши той глас. — Глей ти кви гълъбчета. Остави ме да поскивам тия гълъбчета. А-а, мръсници! Какви мръсници все пак! Виж кво, в известен смисъл ги разбирам. Но все пак са мръсници! Добре си направил, дето си ги пречукал, ти викам.

В този момент Жан полуотвори очи. Мургавичкият дръпна живо ръката си.

— Жулиен — едва чуто каза Жан.

И затвори отново очи.

— Кой е пък този Жулиен? — попита мургавият тихичко.

— Аз.

— Виж колко интересно се получава! Аз пък се казвам Жул. С две думи, Жул и Жулиен.

И пак зяпна в нея.

— Значи това е твоето момиче?

— Не.

— Слушай, я не си прави майтап! Само като я чух как казва „Жулиен“!