Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Да не предпочиташ обратното?

— И как още! — отговори велосипедистът, без да се усмихва. — И как още! Дали не съм предпочитал обратното!

— За него ли става дума? — добави той, посочвайки трупа.

— Да.

— Приятел ли ти е?

Майа забеляза, че дори когато не говореше, велосипедистът държеше устата си широко отворена.

— Не, не ми е приятел.

— Тогава какво ти пука дали ще го приберат с камиона? Щом не ти е приятел, остави го и това е.

— Не може — отвърна Майа.

— Не разбирам — каза другият. — Щом не ти е приятел, зарежи го. Впрочем то си е твоя работа, нали? Прави каквото знаеш. Довиждане!

Той се метна на колелото и след малко изчезна зад ъгъла. „Ама че терк!“ — каза си Майа през зъби и застана в средата на улицата. Но улицата беше пуста. Остана за миг така, чудейки се какво да прави.

— Ей, приятел! — чу се някакъв глас.

Майа се обърна. Беше велосипедистът. Той се приближи, подпря крак на земята и както си седеше на седлото, го погледна възбудено.

— Видях го! — съобщи той.

— Какво?

— Камионът за умрелите. Ей, приятел, аз мислех, че си правиш майтап, но го видях! Голям камион, с платформа и цяла купчина хора, нахвърляни един върху друг. Спря на триста метра след завоя. Забавна работа е тая армия, ще се съгласиш. Умрелите с кола се разхождат, а ние блъскаме пешачката. Свят наопаки!

— А имаше ли хора с камиона?

— Да, четирима. Трима в кабината и един дребен, мургав тип върху покрива на кабината. Тъкмо закусваха. И с какво мислиш — с ей такова парче салам и хляб! Ах, мръсниците! Да не мислиш, че такива като тях ще седнат да нагъват консерва!

— Е, каза ли им да дойдат насам?

— Не. Защо? — учуди се велосипедистът.

— Как защо? Да вземат тоя тук!

— Че ти не си ми заръчвал! — отговори велосипедистът.

— Аха! — каза Майа. — Какво ще правиш сега? Връщаш ли се? В същата посока?

— Да.

— Тогава не би ли могъл, като минаваш покрай онези с камиона, да им кажеш да дойдат тук?

— А, пардон! — отвърна велосипедистът. — Ако ти е кеф да се занимаваш с някакъв тип, който дори не ти е приятел, то си е твоя работа. Вече ти казах — прави каквото знаеш. Аз не се меся.

— Защо?

— Просто така — отвърна велосипедистът. — Аз не се меся.

— Виж какво — каза Майа, — тоя тук не ми е приятел, но в известен смисъл го познавах.

— А-а! Ти си го познавал! Трябваше веднага да кажеш, че си го познавал. Това променя всичко, щом си го познавал. Ще ти изпълня поръчката тогава.

— Благодаря.

Велосипедистът вдигна педала и нагласи крака си.

— Все пак е забавно, не ти ли се струва, че в тази проклета армия разхождат мъртвите с камион…

— А ние — прекъсна го Майа — блъскаме по пътя пешачката. С една дума, свят наопаки.

— Видя ли — каза велосипедистът доволен, — така е — свят наопаки.

Той изчезна зад завоя. Майа остана сам по средата на улицата. След малко се показа камионът и се насочи към него. Майа му даде знак да спре. Върху кабината седеше дребен мургав мъж, ухилен и набит, а под него, на платформата, бяха наблъскани умрели в униформи каки.

— Привет, наборе! — извика той, размахвайки салама си.

— Привет! — отвърна Майа.

От кабината излязоха двама мъже. Бяха охранени и зализани, с вътрешно задоволство, изписано по цялата физиономия.

— Това твой приятел ли е? — попита единият от тях.

— Не, не ми е приятел.

Те приближиха трупа. Не бързаха. Погледнаха го мълчаливо. За миг на Майа се стори, че присъствието му ги смущава.

— Мръсно бачкане е това — каза този, който го бе заговорил, сякаш се извиняваше.

— Хайде, де! Я, стига! — извика весело мургавият. — Какво си се разхленчил? Ти сам си избра това мръсно бачкане! Никой не те е насилвал. Беше доброволец, нали?

— Добре, добре — отвърна обидено човекът.

Шофьорът беше слязъл от кабината и опрял гръб на капака на мотора, палеше цигара. Беше обикновен, висок младеж, добре сложен, с тънки засукани мустачки. Бе кръстосал крака, обути в кожени гети, и разсеяно гледаше пред себе си.

Двамата мъже уловиха трупа, единият за раменете, другият за краката, и го понесоха към камиона.

— Качвайте се! Качвайте се! Дами и господа! — извика дребният. — Чий ред е? Има място за всички!

— Онзи там — погледна единият от мъжете към Майа — няма уважение към нищо.

Те застанаха на около метър от камиона, успоредно на платформата, и залюляха трупа.

— Ра-аз — два!… — извика мургавият. — Ра-аз — два!…

Двамата едновременно хвърлиха тялото. То се преобърна във въздуха и меко тупна върху другите.