Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Опрян с цялата си тежест върху парапета, той с мъка заизкачва едно по едно стъпалата. Но се чувствуваше много слаб и се спря по средата. Коленете му трепереха. „Страх ме е“ — помисли той с яд. Чувствуваше се много слаб. Обхвана го неудържимо желание да се отпусне на място и да заспи. „Това, което правя, е абсурдно — каза си той. — Безполезно е. Онова животно пак ще ме пребие.“ Отново се заизкачва. Изпитваше върху себе си непоносима тежест, както по време на сбиването, същата тежест, която го караше да отстъпва, без дори да са го докоснали. Като стигна площадката, си даде сметка, че нещо се блъска в бедрата му при всяка крачка. Опипа се с дясната ръка. Беше пистолетът му. Изглежда, се бе измъкнал от кобура, когато е падал, и сега се люлееше в края на каишката, която Майа носеше, закачена на врата си. Той го постави в кобура, отвори вратата, влезе и се подпря на стената. Страхуваше се ужасно.

— Вървете си, момчета.

Беше казал това ниско, с едва доловим глас. Пред себе си видя отново чудовищния гръб на гиганта, който закриваше всичко. Мъжът не се обърна. Не беше го чул.

— Вървете си, момчета — повтори Майа.

Този път мъжът се обърна и го погледна с безцветните си очи. При това движение той бе застанал така, че войникът с мръснишкото лице забеляза Майа. Той се изсмя.

— Още ли искаш? — попита той с провлачения си глас. — Не ти ли стига? Кажи, красавецо, допълнително ли искаш?

— Вървете си — каза Майа.

Искаше да изрече това с твърд тон, но отчаян чуваше как от собствената му уста излиза слаб и треперещ глас. „Старчески глас“ — помисли той с отвращение.

— Допълнително ли искаш? — повтори дребният. — Ще напълниш гащите и пак се натискаш за допълнително. Хайде, Пол, не карай господина да чака!

— Измитай се! — втренчи в Майа безцветните си очи гигантът.

Той изглеждаше притеснен и с широко разтворената си длан несръчно прикриваше члена си.

— Няма да се махна — отвърна Майа.

Противно на волята му, гласът му беше все така слаб, старчески, несигурен.

— Няма ли? — пристъпи напред гигантът.

Майа усети, че се присвива като пребито куче. Опита се да се изправи и да протегне ръце пред себе си. Тялото му беше омекнало и безсилно.

— Не ме докосвайте — каза той глухо.

— Хайде, Пол! — извика този с мръснишкото лице. — Хайде! Дай му дажбата на тоя посерко!

Очичките на гиганта фиксираха Майа с изражение на нетърпимо превъзходство. Майа се разтрепера от яд.

— Мръсници! — извика.

Мъжът пристъпваше към него. Дори не мислеше вече да скрива с ръка члена си. Ръцете му бяха увиснали, имаше заспал вид. Но свинските му очички святкаха.

— Не! — изкрещя Майа и вдигна ръце пред гърдите си.

В същия момент той усети под лакътя си кобура на пистолета. Извади го и го насочи пред себе си.

— Не се приближавай! — извика.

Дръжката на пистолета беше хладна и твърда в ръката му. Някаква огромна радост го завладя.

— Охо! — каза човекът.

Той продължаваше да пристъпва. Беше само на един метър. Майа усещаше върху себе си огромната му тежест.

Отекна изстрел. Мъжът прихвана с ръце гърдите си и погледна Майа силно учуден. После отпусна ръце, прехапа устни, направи физиономия аха да заплаче и залитна. Задържа се цели две секунди, после се свлече, просна се с цялото си тяло и повече не мръдна.

Майа се отлепи от стената и направи няколко крачки, залитайки. Той гледаше дребния с мръснишкото лице. „Този бих го претрепал с истинско удоволствие!“

— Не! — заотстъпва дребният. — Не!

Той въртеше глава и гледаше Майа с ужасени очи. Майа едва не падна, подпря се с рамо на стената и несигурно пристъпи. Движенията му бяха толкова неуверени, че пистолетът подскачаше в дланта му. Бяха му нужни цели две секунди, за да стигне леглото. Дребният беше отстъпил чак в ъгъла, между стената и прозореца, и отчаяно се притискаше там. Беше протегнал двете си ръце напред, като да се запази.

— Не! Не! — молеше той, клатейки глава наляво-надясно. — Не! Не!

Майа стреля. Мъжът се свлече на колене със свити пред тялото ръце, отвори уста и продължи да прави „не!“ с глава. Майа отново натисна спусъка. Човекът падна напред, захвана се с две ръце за леглото, после се плъзна, повличайки покривката при падането си. Беше се свил като купчина, забил лице в пода. Майа виждаше само гърба му, врата и черната му коса, разпиляна по пода, сякаш дребният продължаваше да казва „не!“. Той се наведе върху леглото и опрял ръка на дюшека, изпразни пълнителя.

В стаята настъпи изведнъж дълбока тишина. Майа се отпусна на леглото до Жан. Усещаше да прониква в него умората, но в същото време и някакво странно облекчение. Пъхна в устата си цигара, запали я и с отметната назад глава дръпна веднъж. „Убих двама души — помисли си той. — Аз, Майа, убих двама души.“ Повтори няколко пъти същата фраза, но това не помогна. Не успяваше да намери смисъла й. В главата му имаше само желание да стои така и да не мърда. Попита се само дали Жан не е мъртва. Трябваше да види, да й помогне, да я докара в съзнание, ако е припаднала. Но не, първо трябваше да остане така, протегнат, и да не мърда. Най-вече да не мърда. Останалото щеше да дойде после. Мускулите му бяха затоплени и отпуснати като след уморително ходене. Дюшекът беше потънал под кръста му. Той се протегна, отпусна се, като че ли се боеше, че някоя част от тялото му няма да успее да се докосне до леглото.