Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Някакво парване по шията го накара да подскочи. Трябва да беше задрямал. Цигарата му беше паднала, покривайки с пепел устата и брадата му. Напъхала се бе в яката на ризата. Той извади цигарата и отново я захапа. Чувствуваше се замаян, не на себе си, както след прекалено дълъг следобеден сън. Чувството за блаженство беше изчезнало. Наведе поглед и забеляза тялото на Жан до себе си. Полата и беше събрана над бедрата и под разкъсаната блузка се виждаха гърдите — розови, кръгли гърдички, повдигнати високо нагоре. Майа протегна машинално ръка и смъкна полата върху голите крака. Той си спомни с отвращение, че предния ден беше видял Вирел да прави същото. Жан не мърдаше. Ръцете й бяха отпуснати край тялото и Майа забеляза, че раменете й, на мястото, където онзи с мръснишкото лице я беше натиснал с ръце, бяха зачервени и издрани от нокти. Легнала, полугола, тя изглеждаше крехка и съвсем мъничка. Кръвта заудря в слепоочията му. Той протегна ръка и с крайчеца на пръста си докосна гърдата на момичето. Гърдата леко се огъна под натиска. Майа бързо отдръпна ръката си, като да бе докоснал нагорещено желязо.

— Жан! — повика той високо. — Жан!

После я улови за раменете и я разтърси. Но тя стоеше неподвижна и бледа в ръцете му. Пусна я и припомняйки си как един лекар удряше веднъж по бузите някакъв болен, за да го свести, той удари леко и плахо Жан. Лицето й остана неподвижно. Той я заудря по-силно с двете си ръце. При всеки удар отпуснатата глава на Жан се поклащаше надясно-наляво и в това движение имаше нещо, което караше Майа да се срамува. Трябваше все пак непременно да я върне в съзнание. Удряше я вече почти грубо. В смълчаната къща плесниците отекваха необичайно силно. Майа спря и си избърса челото. И изведнъж осъзна, че е сам в някаква чужда стая, с два трупа на пода и едно полуголо момиче, което удря с грубиянско ожесточение. Той, Жулиен Майа, беше тук, удряше това момиче, легнало на леглото, а на земята имаше двама мъже, потънали в собствената си кръв. Беше ги убил той, Майа.

Лека руменина нахлу под безкръвната кожа на бузите. Жан отвори очи, но веднага ги затвори.

— Жан! — извика Майа и отново я удари.

Този път последва стенание и приглушено „не“. Момичето отвори очи, но пак ги затвори. Майа я удари отново. Тя отвори очи за трети път, но погледът й не успяваше да се задържи на нищо. Всеки път клепачите й се затваряха, като че ли ги натискаше някаква огромна тежест.

— Жан!

Продължи да я буди, опитваше се да повдигне това отпуснато тяло, което се свличаше отново и отново. Удари я силно. Плесницата отекна върху бузата на Жан като изстрел. Лицето й потръпна и тя механично замига. Очите й се задвижиха трескаво под клепачите. Мъглата, която ги покриваше, постепенно се разсея. Майа видя погледът на момичето да се спира върху него и да приема ужасено изражение.

— Не ме докосвайте! — извика тя.

— Това съм аз — отвърна Майа. — Не ме ли познахте?

Тя се изправи на леглото и го погледна с блуждаещи очи.

— Вие! — каза. — Ами другите?

Майа посочи с ръка тялото на гиганта. Проснат, той изглеждаше още по-едър.

— Другият е зад леглото.

— Мъртви ли са? — попита Жан и се привдигна на лакът.

— Да.

— Вие ли го направихте?

— Да.

— Страх ме е — каза Жан.

— Те са мъртви.

— Вие ли стреляхте?

Майа кимна с глава в знак на потвърждение.

— А-а! — каза тя. — Помислих, че стрелят по мене!

Тя наведе очи и видя до краката си трупа на гиганта. Беше се проснал по гръб, в цял ръст, с опънати леко разтворени крака. Сякаш запълваше цялата стая. Майа проследи погледа й и на свой ред погледна трупа.

— Колко е едър.

— Да — съгласи се Майа разсеяно.

— По-едър ли беше от вас?

— Да.

— И все пак — каза Жан тихо и решително — той е мъртъв. Вече няма да може да ми стори зло. Тя се обърна към Майа неочаквано живо:

— Как се казвате?

— Майа. Жулиен Майа.

— Мога ли да ви наричам Жулиен?

Гласът й звучеше почти радостно. Майа стоеше изправен пред нея, неподвижен, унесен, с празен поглед.

— Наричайте ме, както искате.

— Но какво ви е? Това не е ли кръв по лицето ви?

— Няма нищо — отвърна глухо Майа.

Той прокара ръка по лицето си.

— Бихме се с него.

— Значи не сте стреляли веднага?

— Не.

— Виж ти! — учуди се тя. — Защо?

— Защо ли? — повтори Майа.

— Но какво ви е? Лошо ли ви е?

— Не.

Жан обърна отново поглед към трупа.

— И сега той е мъртъв.

Тя смръщи вежди и добави с ясното си гласче:

— Добре сте направили.