Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Опита се да каже нещо, но не намери какво и като взе обувката, паднала в краката му, с все сила я запрати навътре в скривалището.

Няколко минути вървя направо. Когато изправи глава, беше изненадан, че се намира пред гаража, където миналата вечер бе срещнал Пино. Това беше снощи! А колко неща бяха станали оттогава! Нещо се бе променило на улицата. Несъмнено бяха бомбардирали още веднъж. Срещу гаража обаче си стоеше невредима къщата на Жан, която може би единствена на цялата улица не беше засегната.

Майа пресече улицата и почука на вратата. Никакъв шум не се чу в отговор. Той влезе и обиколи стаите на долния етаж. Паркетът скърцаше под краката му.

Очакваше всеки момент да чуе зад гърба си гласа на Жан: „Какво обичате, господине?“ Ще се появи като вчера в рамката на вратата, права, скръстила ръце. Колко храбър вид имаше, като го казваше. Как ли трябва да е биело сърцето и! Този път къщата беше наистина празна. Но някой все пак бе почистил. Не се виждаше прах по мебелите.

Майа влезе в кухнята. Тя изглеждаше точно така, както и предния ден. На масата видя бутилката с декоративната запушалка във форма на мъжка глава, с дебели устни и бузи. Тя беше почти празна, но в двете чаши, поставени до нея, още личаха следи от вино. Това привлече вниманието на Майа. Той си спомни жеста на Жан предната вечер, когато го бе видяла да си оставя чашата. Беше я взела веднага и бе я изплакнала, избърсала и подредила в бюфета. Като че ли в тази къща имаше закон, който под страх от смъртно наказание повеляваше една мръсна чаша да не остава повече от няколко секунди на масата. Ами тия две чаши тогава… Имаше дори петно от вино до едната. Всичко в къщата бе така спретнато, така чисто и светещо от фламандска чистота, че това петънце върху мушамата и мръсните чаши изглеждаха съвсем неестествено.

Майа мина в трапезарията, направи безцелно няколко крачки, прокара пръст по бюфета в стил Анри II. Усещаше се лека миризма на восък за лъскане на дъски. На прозорците не липсваше нито едно стъкло. Бяха се погрижили да ги оставят отворени по време на бомбардировките. На тях висяха надиплени бели пердета. Всичко беше невредимо, в пълен ред, педантично чисто. Навън имаше боклуци, разпръсната мазилка, безпорядък. Ала войната не бе стигнала тук. Къщичката си стоеше точно така, както е била някога. Прясно лъснатият под лъщеше. Майа се огледа наоколо и се усмихна, откривайки онова, което търсеше. Пантофи от кече, поставени до вратата, очакваха госта. Той ги надяна и като тътреше крака, отново обиколи стаята. Миризмата на восък и пантофите от кече… Колко познато му беше всичко това!

Не се решаваше да си тръгне. Седна на единствения фотьойл до прозореца, запали цигара и протегна ръка за пепелника. Той беше закрепен на кожена лента, поставена напреко на страничната облегалка на фотьойла и захваната от двата края с тежести, които я уравновесяваха. Пепелникът беше от мед. Блестеше като златен. Жан трябва да го е лъскала сутринта може би по-грижливо от всичко останало. Бе приятно да докоснеш нещо, което блести така. Майа се сети за двете мръсни чаши в кухнята. Мръсни чаши в такава къща! Той стана, нахлузи пантофите и тръгна към вратата. Бе странно, че всички са излезли, че не е останал никой да пази къщата. Така щяха да я ограбят много лесно. Цяло чудо беше, че войниците още не бяха започнали да чупят шкафовете и да ги изпразват. Майа се спря. Стори му се, че дочу шум от стъпки над главата си. По-скоро тропане с крака, последвано от вик. Спря се и се заслуша. Този път викът се чу по-ясно. Слаб, като че ли приглушен.

Майа мина през вестибюла и тръгна по стълбите. Те бяха доста тъмни и водеха към площадка — толкова тясна, че не биха се побрали едновременно и трима души на нея. В полумрака смътно блестяха две дръжки на врати. Майа натисна едната от тях. Вратата се отвори — изведнъж нахлу силна светлина, която го накара да притвори очи. Стаята беше много широка, осветена от два прозореца. Но в първия момент Майа видя само някакъв войник, обърнат с гръб към него. Широк гръб, над който стърчеше як врат. Войникът беше коленичил върху дюшека на леглото и се бореше с нещо. Майа го чу да ругае гърлесто. Той долови отново същия приглушен вик. Направи крачка напред и видя още един войник, когото огромният гръб на първия бе скривал досега. Вторият войник беше обърнат с лице към него. Той се беше навел от другия край на леглото, протегнал напред ръце. Имаше мръснишко лице. Двамата мъже бяха толкова заети, че не бяха чули Майа. Бяха се навели над леглото и от време на време се опираха с крака на пода, като че ли се бореха. Едрият не преставаше да псува. Майа направи още крачка напред и се спря стъписан.