Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— И щастлив ли беше така?

— Да, щастлив бях. Дори доста щастлив, струва ми се. Правех това, което ми харесваше.

— Аз също — каза Александър — правех това, което ми харесваше.

— Отгоре на това си имал и жена си?

— Да.

Последва мълчание, после. Майа каза:

— Ти изневеряваш ли на жена си?

— Случва се.

— Тогава?

— Това не се брои. То е като лъч свише.

— Да, а после сигурно обичаш жена си повече, защото чувствуваш, че я превъзхождаш.

— Какви ги разправяш? — каза Александър притеснено. — Не чувствувам да я превъзхождам. Това е просто моята жена.

— А другите?

— Кои други?

— Тези, с които й изневеряваш.

— Остави ги тях! — отвърна Александър. — Не им придирям.

Майа се засмя.

— Защо се смееш? — попита го Александър учудено. — Няма нищо смешно.

— Смея се, защото те обичам.

— Ти откачаш.

И Майа си отбеляза наум, че това е единствената грубост на Александър за тази вечер.

— Твоята жена, твоето бачкане, твоят фургон, твоят приятел! — занарежда Майа.

— Е и?

— Аз ли съм твоят приятел? — Майа реши да го подразни.

— Ти откачаш.

— Кажи, аз ли съм твоят приятел?

— Затвори си плювалника — отвърна Александър. — Искам да спя, чуваш ли.

— Кажи, аз ли съм твоят приятел?

Александър се обърна в леглото си и Майа виждаше вече само широкия му гръб. След малко той също легна, протегна дългите си крака и подложи ръце под тила си.

— Къде отиваш?

— Не знам, ще се поразходя по плажа. Може би ще стигна до Бре Дюн.

Александър обгърна с поглед Майа.

— Чудна работа — каза той, — не можеш да се задържиш на едно място. Все тичаш насам-натам. Като че ли имаш вагарец в задника. И каква полза? Питам те, каква полза от това?

Майа сви рамене.

— Ще се върнеш ли за обед?

— Разбира се.

— Добре — съгласи се Александър.

Майа тръгна по алеята на лазарета, зави наляво и излезе на плажа. Изведнъж чу зад себе си забързани стъпки.

— Майа!

Беше Дери. Задъхан от тичането.

— Пъхтиш като тюлен.

— Да не съм спортист — отвърна Дери.

Той направи няколко крачки.

— Какъв хубав ден!

Майа изви глава и го погледна.

— Искаш да ми кажеш нещо ли?

— Да.

— Казвай тогава.

Майа седна на пясъка, извади цигара от джоба си и я запали. Дери се поколеба няколко секунди, после и той седна. Майа пушеше и мълчеше.

— Ето какво — каза Дери. — Нямам намерение да се оставя в лапите на фрицовете.

— Хайде бе? И ти ли ще се опиташ да заминеш с корабите?

— Да не съм луд.

Замълчаха.

— Тогава? — попита Майа.

Дери го погледна.

— Ето какво — започна той. — Ще се преоблека като цивилен, ще се настаня в някоя къща и когато пристигнат фрицовете, просто спокойно ще си стоя там.

— А ако те пипнат фрицовете?

— Няма да ме пипнат.

— Ще ти поискат документи.

— Документите ми са в ред.

Той извади войнишката книжка от джоба си, отвори я и я подаде на Майа. Там беше написано, че поради сърдечно заболяване войникът Дери е демобилизиран на втори февруари 1940 година.

— Сирили ли?

— Човек не може нищо да скрие от тебе…

— Не е лошо. Но фрицовете ще се поинтересуват чий го търсиш тука.

— Тук живея.

Той извади от портфейла си някакъв документ и го подаде на Майа. Беше квитанция за наем, с дата първи януари 1940 година.

— Тази квитанция доказва, че живея в Бре Дюн от шест месеца.

— Фалшива ли е?

— Съвсем не. Освен датата всичко е от истинско по-истинско. Наемател съм на малка ферма близо до Бре Дюн, представи си.

— И откога?

— От вчера.

Майа подсвирна.

— Другите знаят ли?

— Не, ти си първият, на когото казвам.

— Тц, тц! И защо? — учуди се Майа.

Той загреба пясък в шепа и започна да си играе, като го пускаше между пръстите си.

— Защото искам да включа и тебе в играта.

Майа изправи глава:

— Мен ли? Защо пък мен?

— Не знам — смънка Дери с пресилена усмивка. — Вероятно защото си ми симпатичен.

— Я не се занасяй.

— Ама защо? — учуди се Дери.

Майа го погледна.

— Виж какво, не казвам, че не съм ти симпатичен, но явно не за това искаш да ме включиш и мен.

— Че за какво тогава?

— Точно това питам и аз.

— Уверявам те… — подхвана Дери.

— Я не ме прави на луд.

Дери го погледна, после очите му потънаха зад очилата.

— Е, добре тогава — започна той. — Ти знаеш немски, нали?

— Аха! — сети се Майа. — Имаш нужда от преводач.

Той изравни с опакото на ръката си купчинките пясък, които беше направил.