Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Аз не — каза Майа. — На мен, представи си, ми изглежда много сериозно нещо да убиеш човек.

— Ти не приемаш войната, но воюваш.

— Знам! Знам! Знам! — извика Майа.

И добави:

— Знам. Според теб би трябвало да дезертирам.

— По-логично щеше да е.

— А логично ли е да се оставя да ме разстрелят, вместо да бъда убит в сражение.

Разговорът бе стигнал отново до мъртва точка. Не оставаше друго, освен да започнат пак, да се въртят безкрай в същия кръг. „Всичко, което казах тази вечер, е безполезно“ — помисли Майа с тъга.

Вратата на фургона беше широко отворена и като наближи, Майа чу дрезгавите, мъчителни звуци, които се изтръгваха от гърлото на спящия Дери. Дери беше здрав като бик, но дишането му нощем приличаше на предсмъртно хъркане.

— Мини ти пръв.

— Лека нощ.

— Лека нощ, старче — каза Майа.

Пиерсон изчезна навътре във фургона. Дери и той спяха на долните легла, а Майа и Александър на горните. Майа чу изскърцването на леглото и шума от обувките, които Пиерсон тихо постави на пода. Той влезе на свой ред, направи две крачки и се спъна в нещо меко.

— По дяволите! — чу се свадлив глас. — Не можеш ли да си отваряш зъркелите?

— Какво става? — попита Майа и чу младежкия смях на Пиерсон отдясно.

— Това е Пино, забрави ли. Александър те предупреди впрочем.

— Бях забравил — отвърна Майа. — Горкият Пино.

— Горкият Пино те праща по дяволите — чу се пак свадливият глас.

Пиерсон се засмя отново със своя младежки смях на бой-скаут.

— Добре ли си, копеле? — обади се Майа. — Извинявай.

Той се покатери на леглото си и се изтегна. Чуваше движенията, които правеше Пиерсон, като се събличаше на долното легло. Във фургона бе тъмно, но все едно че го виждаше. Ето, Пиерсон съблича униформата си, после грижливо я сгъва, прави от нея спретнат пакет, който поставя под главата си като възглавница. После ляга свит на кравай като куче. Сега казва молитвата си. А може би тази вечер нямаше да я каже? „Не — помисли Майа, — трябва да я каже. Стриктен човек е Пиерсон. Не той ще седне да мами дядо Господ. Ето сега е легнал на дясната си страна, свит на кравай. Не е свалил безукорно чистата си риза каки и късите си гащета, които му придават вид на бой-скаут. Сложил е прилепналите си длани под руменичката си буза и се моли. Когато преди малко налетях на Пино, той се изсмя с невинния смях на ученичка. Пиерсон обожава дребните майтапи, закачките и солените шеги. А сега е легнал на дясната си страна, свел е дългите си мигли върху руменичките си бузи и се моли. Моли своя Отец, който е на небето, да го избави от Злото.“

Отдавна вече не се чуваше тихото шумолене на Пиерсон, който се събличаше. Майа лежеше, изтегнат в тъмното, отворил широко очи.

— Не спиш ли? — чу той нечий тих глас.

Майа измъкна ръце изпод тила си и обърна глава наляво. Очите му бяха привикнали с полумрака на фургона и той успя да различи върху леглото отсреща главата на Александър. Сигурно се бе приповдигнал на лакът и сега също се напрягаше да го види.

— Не — отвърна Майа тихо.

— За какво мислиш?

— За войната.

— Не мисли за такива работи.

— А за какво искаш да мисля?

— Отде да знам. За жени например.

— Не винаги успявам. И после, за жени аз мисля най-вече сутрин.

— Опитай все пак.

— Не — отвърна Майа, — човек не трябва да упорствува, щом не успява. Защото дори за жените започваш да мислиш тъжни неща.

— Не и аз — каза Александър. — Когато мисля за жена си, никога не мисля тъжни неща.

— Защото е твоята жена.

— Да — съгласи се Александър, — защото е моята жена.

След малко Александър отново заговори. Заради другарите си той правеше усилие да заглуши кънтенето на мощния си глас.

— Майа, ти как така нямаш жена?

— Не съм женен.

— Не искам да кажа това.

— И иначе нямам.

— Това ме учудва — каза Александър. — Такова хубаво момче като теб.

— Не знам. Сигурно защото не съм намерил подходяща.

— Нито веднъж ли?

— О, не. Случвало ми се е два-три пъти. Но в крайна сметка нищо не излизаше.

— Не си попаднал на подходяща.

— И аз мисля така.

— Съжаляваш ли сега?

— Не. Но това не значи, че вината непременно е тяхна. Дори може би вината си е моя.

— Това би ме учудило. Не си човек, който би бил мръсник с жените.

— О, да! — каза Майа. — Наистина е така.

— Тогава?

— Може би не съм вярвал достатъчно.

— Мъничко поне си вярвал все пак…

— Вярвах, и то немалко в началото.

— Ето, виждаш ли.

— Това не е достатъчно. За да бъдеш щастлив в любовта, трябва много вяра. Дори когато вярваш само наполовина, пак трябва да продължиш да вярваш.