Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Не може да се обясни, това е очевидно.

— Но не и за мен.

Майа се усмихна.

— Никога нищо не е очевидно за човек, който вярва.

— Не е само войната впрочем — добави той. — Съществуват убийството, смъртната присъда. Да убиеш един човек, е винаги абсурдно.

— Защо?

— Това е работа на природата. Недостойно е човек да й помага.

— Разбирам.

— Но това не е истинската причина — продължи Майа. — Истинската причина е друга. Да убиваш хора е абсурдно, защото започнеш ли веднъж, после не можеш да спреш. Затова в една война няма победители. Някога мислех, че победители все пак могат да бъдат наречени оцелелите от двата лагера. Но и това се оказа невярно. Бях още прекален оптимист. Оцелелите също са победени.

— Все пак през осемнайсета бяхме победители.

— Но сега виждаш, че това не е вярно, защото трябваше да започнем отново.

— И като убиеш човек — добави той след малко, — е същото. Има вече само една възможност — да продължаваш.

— Не бих казал… — подхвана Пиерсон и спря.

— Какво?

— Не бих казал, че от време на време и на мен не ми се е случвало да мисля почти като теб за войната.

— Тогава?

— Това е незащитима позиция, ти сам го признаваш.

— Тогава?

— Просто се овладявам — това е всичко.

— Искаш да кажеш, че успяваш отново да повярваш на цялата тази измишльотина.

— Просто се овладявам — повтори Пиерсон с кроткия си глас.

Майа обърна глава към него:

— Наистина вие, католиците, не обичате незащитимите позиции. Свикнали сте душата ви да бъде на спокойствие.

— Не намирам — каза Пиерсон с едва забележима студенина в гласа, — католицизмът изисква много.

— Не, той не изисква много в сравнение с покоя, който дава. Чудесно нещо е покоят, който дава католицизмът.

— Има и неспокойни католици.

— На тях гледат зле. Добрият католик е винаги спокоен.

— Ти май съжаляваш, че не си католик.

— За бога! — засмя се Майа. — Аз също обичам спокойствието.

— А доказателството, че католицизмът е удобна религия — добави той, — е в това, че всичко, което казах тази вечер за войната или за религията, съвсем не те смути.

— За това си прав.

— Виждаш ли, настанил си се толкова добре във вярата си, че в теб не възниква и най-малкото съмнение. А когато случайно възникне, ти го наричаш слабост или се „овладяваш“.

— За католицизма се лъжеш. Да бъдеш добър католик, е много трудно.

— А да бъдеш атеист?

— Съгласен съм — отвърна Пиерсон с усмивката си на девственица, — трябва да е много трудно наистина.

Той стана, прибра незабележимо лопатката, която лежеше до него на земята.

— Във всеки случай — прибави той с тон на странно задоволство — тази вечер ти успя да си изкажеш болката.

Майа също стана.

— Ако не си кажа какво мисля, докато съм на тоя свят, кога друг път ще го сторя.

Те тръгнаха към лазарета.

Пиерсон носеше лопатката в дясната си ръка, а отляво до него вървеше Майа.

— Каква хубава нощ — изправи той глава.

— Да — съгласи се Майа.

Щеше да каже: „Хубава нощ, за да изгориш жив“, но се въздържа. Беше станало по-тъмно, защото вървяха под дърветата на алеята.

— Я кажи — подхвана Майа — какво правеше под дървото с шивашкия метър? Мога ли да те попитам?

— Можеш — отговори Пиерсон след малко. — Оставях си знаци.

— Знаци ли? Да не си заровил нещо?

— Пистолета.

— Защо?

— Как защо? За да мога да го намеря след войната.

— Виж ти! — засмя се Майа: — Що за хрумване! И за какво ти е пистолет след войната?

— За нищо — отвърна Пиерсон с известно притеснение, — ще ми бъде просто за спомен.

Повървяха мълчаливо.

— С този пистолет ли уби онзи фриц в Сар?

— О! Не е за това — отговори Пиерсон веднага. — Просто цялата война съм воювал с него.

— Как стана онова?

— Кое?

— С фрица.

— Не обичам да говоря за него.

— Извинявай.

— Няма нищо — отвърна Пиерсон.

— Стана толкова глупаво — подхвана той след малко. — По време на нощен патрул се озовахме лице в лице с него. Нямаше избор — той или аз. Излязох по-бърз.

— И как се почувствува?

— Беше ужасно. Разбираш ли, останахме известно време сами — той и аз. Беше паднал в снега, а аз — коленичил до него. Не умря веднага. Гледаше ме със сините си очи в светлата нощ. Беше много млад, почти дете. Страхуваше се. Мъчи се много, преди да умре.

— Сигурно си откачил!

— Да — каза Пиерсон просто.

— И после?

— После същото.

— И пак приемаш войната?

— Да — отговори Пиерсон.

Повървяха малко мълчаливо.