Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Връщайки се към лазарета, той забеляза под едно дърво да мърда някаква сянка. Приближи се и различи брича и ботушите на някакъв човек.

— Я виж, това си бил ти — чу се смутен глас.

Беше Пиерсон. Той бе коленичил и изглеждаше твърде зает — мереше по земята с шивашки метър. Ръкавите му бяха запретнати, ръцете — изцапани с пръст, а отстрани до него имаше лопатка.

— Преча ли ти? — попита Майа.

— Съвсем не.

Майа седна, опря гръб на дървото и запали цигара. Пиерсон беше извадил от джоба си препасано с ластик черно бележниче, което винаги носеше със себе си.

— Светни ми с клечка кибрит, моля те.

Пламъчето светна отново. Пиерсон драсна нещо в бележника си, захвана го с ластичето, което пльокна, и постави отново бележника в джоба си.

— Не гаси.

Той запали на свой ред цигара и седна до Майа. Колко мирно изглеждаше всичко в този час! На няколко метра смътно се виждаха нагънатите дюни. Отдясно, под едно дърво, се очертаваше недовършен окоп.

— Кажи ми — подхвана Пиерсон — защо постоянно носиш пистолета със себе си? Тук няма фрицове.

— За да се довърша.

— Да се довършиш?

— Ако бъда смъртноранен и ако страдам много.

— Аха! — кимна Пиерсон.

— Шокира ли те това?

— Не, когато го чувам от един невярващ.

— Не се страхувам толкова, че ще умра — добави Майа след малко. — Страхувам се да не страдам.

— Но как ще разбереш, че си смъртноранен?

— Ще разбера.

— Може би се лъжа, но мисля, че в такъв случай човек няма достатъчно сили, за да се убие.

— Аз ще намеря.

— Не разбирам как можеш да бъдеш толкова сигурен.

— Мислил съм много за това — отвърна Майа. — Предварително съм се подготвил.

— А ако се излъжеш? Ако раната ти не е смъртоносна?

— Така или иначе няма да разбера. Ирония на съдбата, която никога не ще осъзная.

— Аз мисля — каза Пиерсон, — че бих се опитал да изтърпя страданията си.

— О-о, ти естествено! Вие християните благоговеете пред страданието!

— Не благоговеем, а се опитваме да го приемем.

— Все тая.

Майа драсна клечка кибрит, защото цигарата му беше загаснала. Пиерсон видя пламъка да осветява лицето му, и за стотен път, откакто го познаваше, изпита странното усещане, че Майа е самотен. Това не можеше да се обясни, нито да се докаже с нещо конкретно. Майа беше тук, седнал до него в тъмното. Рамото му докосваше неговото. Той палеше цигара като всеки друг път. Утре, когато отново седнат да ядат, той ще разменя същите шеги с Александър. Ще дразни Дери за неговите „милиони“. И въпреки това пак щеше да прилича на човек, който само телом е с тях.

— Ти всъщност не си много весел човек.

— Така ли? — отвърна Майа. — А мислиш ли, че има за какво да бъда весел?

— Впрочем — добави той след малко — ти се лъжеш. Преди войната аз бях доста щастлив. Мисля дори, че бях много щастлив. Освен след трийсет и осма година, когато разбрах, че тези тъпаци се готвят да се разпишат в историята.

— Това е и твоя история. Това е и твоя епоха. Нямаш право да се поставяш настрана от епохата си.

— Боже мой! — извика Майа. — Но аз не се поставям настрана! Аз съм поставен настрана. Все едно да кажеш на един педераст, че няма право да не обича жените.

— Не разбирам.

— Напротив. И повечето от момчетата мислят всъщност като мен. В началото намират войната напълно безсмислена. После лека-полека успяват да се пристрастят към нея, като на футболен мач или на колоездачно състезание. Влюбват се в нея. Това е тяхната война, разбираш ли. Истинската, великата, единствената, защото те участвуват в нея. Това е с две думи войната на живота им . Ето как започват да мислят накрая за войната. Аз не. За мен тази война е война като всички преди нея и като всички, които ще я последват. Нещо напълно абсурдно и лишено от смисъл — като страница с дати в учебника по история.

— Тогава ти си пораженец?

Майа обърна глава към него и Пиерсон го видя да се усмихва в полумрака.

— Дори и това не.

Той хвърли цигарата пред себе си и преди да падне на земята, тя описа къса светла дъга.

— Всъщност — подхвана той — понякога съжалявам, че съм такъв. Бих предпочел и аз самият да вярвам в нещо. Да вярваш, виж, това е главното, ако ме питаш! Независимо в какво! Независимо в каква глупост! Само да вярваш! Това придава смисъл на живота. Ти например вярваш в бога. Александър вярва във фургона. Дери пък в своите „милиони“, а Пино в картечницата. Аз не вярвам в нищо. И какво доказва това най-после? Това доказва, че като по-млад не съм бил достатъчно умен, за да разбера колко важно е да бъдеш глупак.