Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Пиерсон се засмя.

— Ти ли го измисли?

— То е толкова дълбоко в мен — отговори Майа, — че не е нужно изобщо да го мисля.

— Съмнявах се мъничко.

— Хитрец такъв.

— Всъщност ти се гордееш, че не вярваш в нищо.

— Не е така — каза Майа сериозно. — Това съвсем не е вярно. Преди войната аз още вярвах в доста работи. Не много. Но достатъчно, за да бъда щастлив. Когато има мир, човек по-дълго запазва илюзиите си. После дойде тази курвенска война и животът като че ли изведнъж загуби цялата си дълбочина. Това е като, да речем, кутия с пробито дъно. Всичко е изтекло. Кутията е празна.

— Не намирам.

— Естествено.

— Защо естествено?

— Теб те интересува мачът. Това е твоята война.

— Но тя е и твоя война, защото ти участвуваш в нея.

— Моля те! — възрази Майа. — Не започвай пак с проповедта си за избора.

— Това е безспорно.

— Дори да е безспорно — подхвана Майа живо, — какво доказва това? Че ти приемаш войната поради куп предварителни причини и впоследствие оправдаваш позицията си. Това е пак проповед. В действителност твоята позиция е избрана отдавна.

— Това е безспорно — повтори Пиерсон с кроткия си и упорит глас.

— Като доказателствата за съществуването на бога. Това е безспорно и в него са убедени само хората, които вече вярват в бога. И отбележи, не съм никак сигурен дали тези доказателства са наистина безспорни.

— Ти би бил по-щастлив, ако се интересуваше от войната.

— Но за бога! — извика Майа. — Нали тъкмо това се блъскам да ти обясня! Разбира се, че бих бил по-щастлив, ако вярвах във войната и във всички доводи, които ми се предлагат, за да воювам. Но аз не вярвам, това е всичко. За мен войната е абсурдна. И не само тая или оная. Всички войни. Абсолютно. Без изключение. Без привилегии. Другояче казано, няма справедливи или свещени войни, или войни за правото дело. Войната сама по себе си е абсурдна.

— Тъкмо това казвах, че си пораженец.

— В никакъв случай! — извика Майа. — Вече ти казах, дори и това не съм! Пораженец, това е човек, който все пак се интересува от мача, защото желае загубата на своя собствен отбор. Той е в играта. А мен ме интересува само да не ме убият по време на мача.

— Пък дори и това — добави той, — и това слабо ме интересува.

Пиерсон живо се обърна към него.

— Защо да те интересува слабо?

— Не знам. Има куп причини. Положението, в което се намирам сега, разбираш ли… Аз хем съм в играта, хем не участвувам в нея. Това в края на краищата става непоносимо.

— Виждаш ли — каза Пиерсон победоносно.

— Е и?

— Щом ти е непоносимо положението, би могъл да се опиташ да го промениш.

— Това е немислимо — отвърна Майа, — ти продължаваш да говориш така, като че ли човек може да започне да вярва по поръчка, стига само да поиска.

— Да, възможно е.

— За мен не.

И след малко добави:

— Опитвал съм.

Пиерсон извади лулата от джоба си и започна да я пълни. Усещаше до рамото си топлото и силно рамо на Майа. Ако обърнеше глава, можеше да види в мрака врата му. Як, мускулест врат, в чиято жизненост имаше нещо животинско. „И това — каза си Пиерсон с учудване — са вратът и рамото на човек, който не държи толкова на живота.“

— А другите причини?

— Какви други причини?

— Поради които не те интересува чак толкова дали ще те убият.

— О! — каза Майа. — Не трябва да се преувеличава. Интересува ме все пак малко. Но питам се дали след войната животът ще има отново смисъл за мен.

— А ако няма?

— Ще бъде нетърпимо. За момента се трае. Да допуснем. Това, което живея сега, е като скоби. За мен войната е скоби. Но не може да се живее цял живот в скоби.

— Разбирам — кимна Пиерсон.

— Имаш ли кибрит? — подхвана той с нетърпелив тон, твърде необичаен за него.

Последва кратко драсване и клечката пламна.

— Почакай — каза Майа, — ще запаля първо аз. Лулата се разпалва по-дълго.

Той поднесе цигарата към пламъка, после подаде клечката на Пиерсон и го погледна как пали лулата си, натъпквайки я полека с парче молив.

— Много пушиш.

— Да — съгласи се Пиерсон с недоволен тон, — много пуша.

Майа гледаше малкия окоп, който започваше на два метра от тях, до дънера на едно дърво.

— Не ти ли се струва глупаво да копаеш окоп под дървото?

— Съвсем не, листакът го скрива от самолетите. Добре съм го измислил.

— Прилича на гроб.

— Да — отвърна Пиерсон.

Той понечи да стане, но отново седна.

— Значи — подхвана той — войната е абсурдна за теб?

— Да.

— Защо?