Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Какво стана е твоя красив доктор — обърна се Майа към Дери, — идва ли?

Изведнъж всички замълчаха.

— Той е мъртъв.

— Какво? — извика Майа.

— Вярно — каза Пиерсон, — ти не беше тук…

— Мъртъв?

— Да, убиха го. Калибър 77.

— Къде?

— В стаята му в лазарета. Живеел в едно отдалечено крило, в мансарда. Намерили го тази вечер. Убит в леглото.

— Той! — каза Майа.

Светна кибритена клечка, която ярко припламна в нощта и Майа видя как Пиерсон разпалва лулата си — леко всмукваше и с молив внимателно натъпкваше тютюна.

— Вие не знаете всичко — каза той, — тази вечер научих подробности от един санитар.

Александър рязко се обърна към него:

— Какво? Какво още знаеш? Какво ще ни разкажеш? Пустото му кюре, навсякъде си завира носа!

— Добре тогава — смънка Пиерсон, — няма да ви кажа нищо.

По гласа му Майа позна, че този път Александър го бе засегнал.

— Ама недей така! — каза той, имитирайки плътния, жизнерадостен глас на Александър. — Разказвай! Разказвай, дявол да го вземе!

Пиерсон продължаваше да тъпче лулата си с молива.

— Добре — съгласи се той, но личеше, че тази реплика бе убила желанието му да разказва. — Изглежда, че Сирили не е бил сам в стаята. Имало една сестра с него. Всъщност били са убити прегърнати и не съвсем облечени.

Не последва никаква реакция и Пиерсон заключи:

— Това е все пак неприятно за семействата им.

— Кой го е грижа за семействата, абате! — извика Майа.

Последва мълчание и Пиерсон стана.

— Явно нещо не ви харесвам тази вечер.

Той се завъртя на токовете си.

— Ще се поразходя преди лягане.

Мина между Александър и Майа, каза с кроткия си глас „извинете“ и изчезна в тъмнината. Чуха как се отдалечават стъпките му.

— Ти го засегна — обади се Александър.

— Ами ти?

— Тъкмо затова. Нямаше нужда да го обиждаш отново, след като вече го бяхме обидили.

Майа и не помисли да се усмихне.

— Боже мой! Това негово държане на стара мома…

— Хайде стига толкова.

— За него това е само една пикантна история!

— Моля те, стига толкова — повтори Александър.

Майа замълча. Дери се размърда.

— Да лягаме ли вече?

— Да — отвърна Александър. — Обичам да слушам глупостите ви, но този път наистина ми писна.

Той потупа Пино по рамото.

— Ще лягаме ли, Пинокио?

— Не обичам да се шегуват с името ми — отвърна със сприхавия си глас Пино.

— Хубава работа! — каза Александър. — Сега пък аз изядох калая.

Той вдигна ръце към небето.

— Но какво, дявол да го вземе, ви прихвана всички тая вечер?

— Лягаме ли? — попита Дери.

— Че върви си лягай, де! Да нямаш нужда от мене? Или искаш да дойда да те завия?

— Не се ядосвай — отвърна Дери миролюбиво.

— Господи, мили божичко! — извика Александър. — Аз съм се бил ядосвал, така ли?

— Във всеки случай крещиш доста високо.

— Кой, аз ли?

— О, не — обърна се Майа към Дери, — нали виждаш, че шепне.

Приятелите се засмяха, засмя се и Майа. Но въпреки смеха той разбираше, че дълбоко в себе си е тъжен.

Когато Дери стана, превързаната му ръка се открои като бяло петно в тъмнината. Един след друг се изправиха всички.

— Ще се разходя — заяви Майа, — не ми се спи.

— Внимавай, като се върнеш — каза Александър. — Пино ще спи на пода, между двете долни легла. Гледай да не му стъпиш на главата.

— Ей, вярно — добави Пино, — да си отваряш зъркелите!

Майа тръгна по алеята. До ъгъла на сградата тя следваше стената на лазарета и там изведнъж започваха дюните. Майа ги виждаше да се гънат, белезникави на лунната светлина, осеяни тук-там с тъмни петна, които навярно бяха храсти или изоставени автомобили. Той се изкачи на най-близката дюна и седна върху пясъка. Корабът пред него гореше като факла и осветяваше морето. От мястото си Майа не можеше да различи хората, които се тълпяха в задната му част. Под гребена от пламъци той виждаше само тъмната маса на кораба. Но като се заслуша, можа да долови същия вопъл, който така го беше поразил преди малко. Това беше слаб, остър, безкраен вопъл — като женско стенание в нощта. На плажа вече нямаше никой. Всички спяха. А той беше тук, седнал върху още топлия пясък. Въздухът бе прохладен. Мускулите му бяха отпочинали и свежи. Беше хапнал с апетит, изпи един грог и сега пушеше цигарата си. Чувствуваше се добре, много добре. Щастлив беше, че живееше. А на няколко метра, в пламъците, умираха мъже. Никой не се занимаваше с тях. Те изгаряха бавно в приятната, свежа нощ. Светът продължаваше да живее. По цялата земя хората продължаваха да обичат и да мразят. Мятаха се насам и натам, всеки на своето късче земя, а земното кълбо, което ги носеше, ги завличаше все по-нататък в пространството. В този момент в Америка, по плажовете на Тихия океан, се носеше смях на момичета. И същото слънце, което позлатяваше сега гладката им кожа, щеше утре да огрее почернялата черупка на кораба. Същото слънце, което ще продължи да грее и след като целият този глупав фарс вече ще е свършил. „Умират мъже — помисли Майа, — убити от други мъже, а тези други мъже на свой ред също ще бъдат убити. Има ли смисъл това? Какво означава то?“ Не се чувствуваше развълнуван, но известно време усещаше да се надига у него дълбоко недоумение.