Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— А сега вече не ви боли?

— Да.

Той се беше отпуснал върху водата, не помръдваше, само някакво изражение на неописуемо задоволство озаряваше лицето му.

— Не искате ли да ви бутам до брега?

— Не — отвърна човекът ясно.

Майа усещаше да го завладяват студ и умора. С усилие се задържаше над водата. Той погледна огромната стена на кораба, която се издигаше над него. Същият вопъл, подобен на псалм, продължаваше да се носи от кърмата.

Като излизаше от водата, той отново едва не се спъна в осакатеното човешко туловище. Прекрачи го, после пристъпи няколко крачки, олюля се и рухна на земята. Започна да повръща, спазми разтърсваха тялото му. След няколко минути усети да го облива пот от горе до долу. Легна по гръб и му се стори, че отново се носи сред прохладна вода.

Когато стана, беше почти тъмно и той с труд забеляза на няколко крачки от себе си англичанина, когото бе измъкнал от водата.

— По-добре ли сте?

— Да — отвърна англичанинът.

И добави по детски:

— Студено ми е.

— Но времето не е студено.

— Студено ми е, много ми е студено.

Майа каза тихо:

— Ще изпратя санитари да ви вземат с носилка.

И изведнъж изпсува.

— О! — каза човекът с извинителен тон. — Съжалявам. Бяха двама. Не можах да им попреча. Единият повдигна главата ми, а другият ги измъкна.

— Мръсници! — извика Майа.

Върна се бос в лазарета. От време на време се обръщаше и поглеждаше назад. Огънят на кораба, изглежда, бе стигнал до мунициите на картечницата, защото почти непрекъснато излиташе със свистене по някой куршум. Черната цев се очертаваше върху пламъците и както бе насочена към небето, на Майа се стори, че картечницата продължава съвсем самичка да стреля бясно към нищото.

— Не разбирам само — каза Александър — защо твоят англичанин не е скочил.

Той беше седнал на обичайното си място, подпрял длани на колене. Макар и слаба, лунната светлина бе достатъчна, за да се вижда лицето му. Майа държеше пълно канче в ръка и ядеше, като внимаваше да не изцапа панталона каки, който Дери му бе дал.

— Другите също не скочиха.

— Може да ги е било страх да не се удавят — обади се Пиерсон.

Майа поклати глава:

— Всички имахме спасителни ризи.

Чак сега той забеляза един дребен, набит силует, наведен над огъня.

— Я виж! Ти си бил тук? Все пак си изпълнил заръката ми.

— Не — отвърна със свадливия си глас Пино, — не казах нищо. Александър ми предложи да остана.

— Хай да му се не види! — засмя се Майа.

Пиерсон се бе захванал с револвера му, беше го разглобил и грижливо избърсваше една след друга частите.

— Не разбирам само — каза Александър — защо всичките тези типове не са цопнали просто във водата.

Майа отвори уста, но после промени намерението си и не каза нищо.

— Но за бога! — вдигна огромните си лапи Александър. — Изобщо не е било нужно да се колебаят!

— Ще ти стигне ли една консерва говеждо? — каза той след малко. — Не искаш ли и кутия сардини?

Луната беше изгряла напълно и от огъня, който Александър разпали след пристигането на Майа, по лицата им пробягваха сенки. Пино беше седнал отляво на Александър. Отсега нататък неговото място беше там. Александър гледаше приятелите си и си мислеше, че отново всичко е наред.

— О-хо! — обади се Дери. — За Майа имало всичко!

Майа се наведе напред.

— Ти не спиш ли? А какво стана с милионите?

— Сигурно си гладен? — прекъсна го Александър.

— И още как!

Александър му подаде кутията сардини, която току-що бе отворил.

— Всичкото ли е за мен?

— Всичкото.

— Дявол да го вземе! — каза Майа.

Те го погледнаха и се засмяха. Александър напълни своето канче с вино и му го подаде.

— Ще изплюскам дори фургона — каза Майа щастливо.

Усмихнати, те го гледаха как яде.

— А какво ще кажеш — обърна се към него Александър — за един хубав грог с уиски след това?

Дери се размърда полека на мястото си.

— Моето уиски!

— Ако искаш — каза Пиерсон, — може да ти го платим.

— Двайсет бутилки по 75 франка всяка, това прави добри парички!

— Между впрочем ти още не си ми дал десетте франка, които ми дължиш за хляба.

Дери кръстоса шишкавите си крака един върху друг.

— Никой не ни гони.

— Ето как се забогатява — отбеляза Александър. — Не било трудно.

— Да — подкрепи го с пълна уста Майа, — не било трудно. Трябва само да обичаш парите достатъчно страстно. И всъщност именно затова не са много хората, които са забогатели. Рядко се срещат хора, които да обичат нещо със страст.