Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Усещате ли палубата под краката си, сър?

— Да — отвърна Майа, — тя трябва да е отдолу.

И изведнъж през ума му мина: „Ами Гейбът! Гейбът, който бе на носа?“

— Трябва да стигнем до парапета.

— Защо?

— Как защо? За да скочим!

— Да скочим ли, сър? — попита Аткинз глухо.

Не каза нищо повече. Започна да си пробива път с рамо. „Ще бъде трудно“ — помисли Майа, но за голяма негова изненада тълпата послушно се отдръпваше. Миг по-късно той допря пръсти до горния край на парапета. Но веднага ги отдръпна. Парапетът пареше.

— Брегът! — извика Майа.

Беше съвсем близо, само на стотина метра. От удара корабът, изглежда, се бе откъснал от котвата си и бе заседнал в пясъка почти срещу лазарета. В далечината отляво Майа различи смътно колоните на томитата, наредени по плажа на Бре Дюн. Товаренето продължаваше.

Майа се наведе. Разстоянието до водата изглеждаше главозамайващо. Морето долу беше спокойно, без нито една гънка. То лъщеше като стоманен щит.

— Не е достатъчно дълбоко за скачане.

— Напротив — каза живо Майа. — Ще видите сам, аз пръв ще скоча.

Стори му се, че Аткинз е леко пребледнял.

— Не знам да плувам — отвърна той дрезгаво.

— Какво от това? Имате спасителна риза. Няма никаква опасност.

Той повтори:

— Няма никаква опасност.

Аткинз мълчеше.

— Ето какво, Аткинз, аз скачам пръв, а вие след мен.

— Не знам да плувам — повтори упорито Аткинз.

— Good God! 25 25 Боже мой! (англ.). — Б.пр. Няма нужда да знаете да плувате! Пак настъпи мълчание и Майа усети, че Аткинз се бори отчаяно със себе си. Виковете се разнесоха отново, този път по-силно. Изведнъж вятърът ги засипа с вихрушка от искри. Като се повдигна на пръсти, Майа видя, че пламъците обгръщат мостика. Топлината беше задушаваща и той усети, че почва да губи сили. Някакво безразличие и вцепенение го обхващаха. Ръката, която бе поставил върху парапета преди малко, го болеше, искаше му се да закрещи.

— Да побързаме.

— Предпочитам да остана тук — отвърна Аткинз.

Лицето му, осветено от пламъците, изглеждаше червеникаво. Той също беше като вцепенен. Майа, го улови за раменете и го разтърси.

— Но вие ще изгорите, Аткинз, ще изгорите!…

Аткинз поклати глава.

— Не мога да скоча, сър. Това е невъзможно.

Крясъците на тълпата бучаха в ушите на Майа. Той също имаше желание да закрещи.

— Не мога да скоча — повтори Аткинз с унил и вцепенен вид.

Лицето му бе загубило изведнъж цялата си интелигентност. Майа го погледна. Храбрият, тъй спокоен досега Аткинз! И щеше да умре само защото не смееше да скочи от няколко метра. Майа го разтърси ядосано.

— Аткинз, вие ще скочите, чувате ли ме! Ще скочите! Заповядвам ви да скочите!

Аткинз се оставяше да го разтърсват. Не се съпротивляваше. Видът му бе унил и вцепенен.

— Не съм длъжен да изпълнявам заповедите ви — смотолеви той сконфузено.

Навсякъде около тях се чуваха викове. Това беше някакъв безжизнен, пронизващ, немощен вопъл. Майа огледа за миг лицата, които го заобикаляха. Върху всички тях той откри израза на безволие и пасивност, който бе прочел и върху лицето на Аткинз. „Нима и аз имам същия вид?“ — попита се той с ужас. Като че ли огънят беше гигантски хищник, който ги хипнотизираше, преди да се е нахвърлил върху им.

— Аткинз — извика Майа, — аз скачам! Не се хвърлям, а просто скачам. Всеки може да го направи. Вие също.

Аткинз го погледна, отвори уста и изведнъж завика. Това беше вик, който сякаш не идваше от човек — така кучетата вият на умряло.

— My God! 26 26 За бога (англ.). — Б.пр. — извика Майа. — Замълчете!

Безкрайното, злокобно и вцепеняващо стенание продължаваше.

— My God! Замълчете!

Писъците около тях бяха станали по-многобройни. Майа също имаше желание да завие. Някаква непонятна отпадналост го обгръщаше полека. Аткинз продължаваше да вика, а лицето му беше унило и вцепенено.

— Аткинз! — извика Майа.

И с все сила му зашлеви две плесници. Аткинз престана да вика, очите му отново започнаха да се движат в орбитите си. После лицето му постепенно се отпусна.

— Скачам! — извика Майа.

Разбра, че бе изрекъл това на френски и го повтори на английски.

— Yes, сър.

— Ще ме последвате, нали?

— Не знам да плувам — отвърна Аткинз.

Майа го улови за яката и го разтърси.

— Вие ще ме последвате, Аткинз! Ще ме последвате! Ще ме последвате!

Той го молеше. Аткинз бе затворил очи и не отговаряше.

— Ще ме последвате! — умоляваше го Майа.

Той се беше вкопчил в яката на куртката му, молеше го, почти плачеше. Аткинз отвори очи.