Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Майа отвори очи. Беше седнал направо върху дъските на палубата. Той се ослуша. Би разпознал това скърцане сред хиляди други шумове — вдигането на котвената верига.

— Спи ли ви се?

Гейбът беше станал. Сега в държането му нямаше и следа от флегматичност. Майа усещаше, че той има желание да тича насам-натам, да дава заповеди и ако може, дори да помогне при маневрирането.

— Ще се поразходя.

И той тръгна, прекрачвайки проснатите тела. Майа пак затвори очи.

— Извинете, сър…

Това беше томито, който бе казал на Гейбът за Портсмът и за Victory. Той държеше в ръка две спасителни ризи.

— Едната е за капитана, като се върне.

— Благодаря — отвърна Майа и ги остави до себе си.

— Извинете, сър, имаме заповед да ги сложим веднага.

— Съгласен съм, но е страшно неудобно.

— Напротив, сър, ще ви служи за възглавница.

И той намигна. Майа и друг път го бе виждал да прави така.

— Какво става? — извика Майа, като се надигна и седна.

— Няма нищо, сър, просто колелото на воденицата почна да се върти.

— Боже мой! — каза Майа. — Колко ли време ще трябва да го слушаме!

Томито намигна отново. Намигаше, затваряйки напълно клепача си, без да свива око, а другото държеше широко отворено.

— Сигурно ще му трябва доста време, за да смели целия път до Дувър.

Около тях се чу смях. Майа се усмихна.

— Как се казвате?

— Аткинз, сър.

— Благодаря, Аткинз.

Майа се засмя в себе си, защото репликите, които току-що си бяха разменили с Аткинз, приличаха на диалог в английска пиеса. Той отново затвори очи.

Някакво бясно тракане като на шевна машина разцепи въздуха недалече от него и изправяйки се рязко, Майа осъзна, че е бил задрямал. Усещаше главата си замаяна, но беше на крак.

— Какво има?

По учудения вид на Аткинз, който се бе навел към него, разбра, че го е попитал на френски.

— Какво има? — повтори той на английски.

— Щуките, сър. Нападат ни.

Той веднага скочи на крака.

— Къде е капитан Гейбът?

— Не се е върнал, сър. Още е на носа.

Високо в небето, осветени от залязващото слънце, кръжеха щуките. Преброи пет.

— Сигурен ли сте, че идват за нас?

— Бяха шест преди малко, едната вече пусна бомбите си и замина.

— Кога?

— Току-що, сър. Вие спяхте. Картечниците стреляха, когато тя пикира, но това, изглежда, не я притесни много.

— Близо ли паднаха?

Аткинз направи гримаса.

— Едната на около десет ярда.

Майа погледна брега.

— Но ние сме още съвсем близо до брега!

Аткинз го изгледа учудено.

— Няма и две минути, откакто вдигнахме котва.

Картечницата двуцевка започна отново да стреля. Картечарят беше прекалено висок и трябваше да се превие на две, за да може да се прицелва. Картечните редове изглеждаха на Майа отчайващо бавни. Картечницата прекъсна за миг и Майа ясно чу друга, по-слаба стрелба. Тази от носа също стреляше. Над тях се разнесе пронизващо, чудовищно свистене, което набъбваше и се приближаваше с ужасяваща скорост. Майа се просна по корем на палубата.

— Не улучи — обади се Аткинз.

Главата му беше на няколко сантиметра от главата на Майа. На палубата като че ли започваше суматоха. Томитата наскачаха.

— Не ставайте! — извика повелителен глас.

Масата каки се люшна обратно. Няколко томита залегнаха отново, но по-голямата част останаха прави. Картечниците бяха млъкнали.

— Няма кой знае каква полза да залягаме — каза Аткинз.

Тоя път видяхте ли ги как падат?

— No, сър.

— Паднаха някъде напред — обади се едно томи.

Беше дребен и слаб англичанин, с големи черни очи на момичешкото си лице.

Сега в небето кръжеха четири щуки. Те не бързаха. Вършеха си работата спокойно, методично. Чуваше се зенитката на миноносеца, който кръстосваше на един кабелт разстояние. Но белите облачета цъфваха далече под самолетите.

— Не се вижда нито един изтребител!

Аткинз намигна.

— Късно е, сър, отишли са да си легнат.

Майа се наведе и погледна морето. Воденичното колело вдигаше адски шум и правеше вихрушка от пяна. Но от това корабът не вървеше по-бързо.

— Не вдига повече от шест възла — каза томито с момичешкото лице.

Спасителната риза притискаше Майа. Той се изкушаваше да я свали, да я захвърли далече от себе си. Седна и разхлаби малко връзките.

Картечницата започна отново да стреля. Но вече не беше същият картечар. Този бе много по-дребен и почти не се навеждаше, като стреляше. Майа изпита странно задоволство.

Същото пронизващо свистене раздра въздуха. Майа залегна отново. На няколко сантиметра от главата му блестяха чифт войнишки обувки. Майа разсеяно се запита как може да са така лъснати, щом собственикът им е трябвало да прецапа през водата, за да се качи на лодката. Да не би да се е погрижил да ги лъсне, след като вече се е качил на борда?