Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Англичанинът извади ръка от джоба си и без да продума, посочи една сива вила със зелени капаци.

Майа влезе. Един доста възрастен офицер, с лице сякаш зачеркнато от настръхналите мустачки, беше седнал пред малка масичка. Той държеше в ръка молив и разсеяно драскаше с него върху парче попивателна. Майа преброи три звезди на пагоните му.

— Моля да ме извините — каза той, — вие ли сте капитан Фийри?

Офицерът вдигна глава и го погледна.

— Да, аз съм — отвърна той.

И добави:

— С какво мога да ви бъда полезен?

Майа му обясни какво иска. Когато свърши, Фийри бе успял да добави две крилца на бузестия ангел, който рисуваше върху попивателната. После прокара показалец по мустачките си, остави молива на масата и извади от джоба си писалка.

— Ще ви дам една бележчица, за да ви качат. Мисля, че това е достатъчно.

Майа усети как сърцето му заудря по-бързо. Погледна Фийри, който пишеше върху лист от бележник. Наблюдаваше жадно това бяло листче, сякаш някоя страшна сила можеше да го грабне, преди да е стигнало до него.

— Аз вече идвах веднъж да ви търся — каза той след малко. — Но ви нямаше. А когато се върнах, не можах да намеря розовата вила.

Фийри пишеше бавно, с дребен, обработен почерк.

— Тя беше до тази — каза той, без да изправи глава. — Идеята ми да изляза да си изпия чая не беше лоша.

— Има ли убити?

— Двама, единият е моят ординарец.

„Ето продължението — каза си Майа, — което Жан така искаше да научи.“

— I’m sorry 15 15 Съжалявам (англ.). — Б.пр. — каза той.

Фийри спря и поглади с десния си показалец мустачките си.

— Да, жалко. Най-добрият ординарец, който съм имал. Тоя проклет мой късмет.

Без да бърза, той дописа бележката.

— Готово — добави. — И успех, мистър Майа.

Майа отдаде чест и излезе. Той направи няколко крачки по булеварда и изведнъж си даде сметка, че от няколко секунди държи в ръка листчето от бележник и го гледа, без да го чете. Трябваше да направи усилие, за да се съсредоточи. Това беше бележка без официален печат, само с дата и подпис. В нея се казваше, че на старши сержант Жулиен Майа от X пехотен полк му се разрешава да се качи на английски кораб, заминаващ за Англия. Майа препрочете бележката няколко пъти. Възможно ли бе свободата му да се крие в това късче хартия?

Един час по-късно той можа да се убеди, че не е точно така. Беше му нужен цял час, за да показва бележката на Фийри на всички офицери, които наблюдаваха колоните на томитата по целия плаж. Навсякъде получаваше един и същ отговор: тук товарим само англичани.

Майа се питаше дали, давайки му тази хартийка, Фийри не се бе подиграл с него. Но не успяваше да си отговори. Когато се върна в сивата вила, за да разбере каква е тази работа, Фийри вече го нямаше. „И петнайсет години да минат — мислеше си Майа, — пак ще се питам дали капитан Фийри е бил честен човек или мръсник.“

Той седна на ниската подпорна стена с лице към морето и провеси крака. После извади от джоба си блокчето шоколад, което Александър раздаваше всеки обед на момчетата от компанията. От топлината то се бе размекнало и лепнеше по хартията. Той го изяде, после избърса с кърпичка ръцете си, запали цигара и погледна отново морето.

След малко стана и тръгна по посока на кръстовището, където Гейбът стоеше на пост. Но мисълта да потъне отново в тълпата го накара да се спре. Върна се обратно и реши да тръгне за лазарета по плажа.

На няколко метра пред себе си видя някакъв цивилен да пресича колоните на англичаните. Беше дребен, с брадичка и въпреки горещината носеше шлифер. Личеше, че е накачил ордените си под шлифера. Вървеше с гневна решителност, сякаш се бе зарекъл да не умира. Беше дребно старче, съвсем само на плажа, сред войниците. Държеше се изправен и вървеше с дребни, решителни крачки успоредно на брега. Може би както всяка вечер, бе дошъл да си направи разходката — здравословната разходка на бивш военен? Или бе дошъл да види как воюват? В тая война, която толкова малко приличаше на другата — голямата, единствената, истинската, войната, в която беше участвувал той.

Майа се сети изведнъж за един кинопреглед, който бе гледал преди войната. Някакъв журналист интервюираше последния жив кавалерист от Райхсхофен. Той също беше дребно старче, но много по-дребен и стар от този, който току-що срещна. Беше толкова сбръчкан, прегърбен и разтреперан, толкова крехък, че бе наистина чудно как още се държеше на крака. Той разказваше за знаменитата атака. „Целия ден… чакахме… в хмела… Значи, чакахме… в хмела… и после храбрият генерал Мишел извика: «В атакаа!… В атакаа!»… И ние атакувахме… в хмела!…“ Старчето жестикулираше като луд. Размахваше немощно дясната си ръка, сякаш държеше сабята. Толкова се бе оживил, че имаше опасност изведнъж да се пречупи и разпадне. Крещеше с цяло гърло, но гласът му бе необикновено слаб: „В атакаа!… В атакаа!“ Виждаше се отново в красивата си лъскава униформа — с извадена сабя, в разцвета на двайсетте си години. За него всичко още съществуваше — знаменитата атака, войната от седемдесета година, кринолините, Наполеон III, депешата от Емс, унижението при Седан. Всичко това съществуваше само за него. Киносалонът се заливаше от смях. „Цяла епоха! — помисли Майа. — Една действителност отпреди 70 години! И как само са се вживявали тогава! Колко омраза, колко надежди, колко лъжи! Колко глупости! Но сега вече край! Наистина край! Това вече няма смисъл. А може и никога да не е имало! Свършено е завинаги! Завинаги — както войната от деветстотин и четиринайсета-осемнайсета година, както и тази в най-скоро време, както и всички войни, които са отминали, и всички ония, които ще последват.“