Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Никак — отвърна Майа, — солта е полезна.

Тя се усмихна, но в погледа й все още имаше недоверие. Без да отделя очи от Майа, тя отвори един шкаф, взе оттам черпак, загреба вода от кофата и напълни едно бяло легенче, което постави в умивалника.

— Вземете — откопча Майа колана си и й го подаде. — Вие ще пазите „страшния пистолет“. Така, ако почна да ставам лош, трябва само да гръмнете!

— О! — вирна тя брадичката си, на която се появи трапчинка. — Не ме е страх.

Майа се наведе над легена. Би предпочел да остане сам, за да се измие, но момичето не даваше вид, че ще излезе от стаята. Без съмнение именно тук, в един от двата шкафа, беше нареден остатъкът от провизиите.

— Сама ли сте?

— А, не! — отговори момичето живо. — Тук са и Антоанет, и баба, и дядо. Те са в мазето. Не даваха да се кача, когато чухме стъпките ви отгоре, но аз все пак се качих. А Антоанет все реве.

— Коя е Антоанет?

— По-голямата ми сестра. Ужасна бъзла е.

— А вие как се казвате?

Момичето се поколеба. Сигурно не й изглеждаше много прилично да си казва името на някакъв младеж, когото едва познава.

— Жан — отговори тя най-после.

Война беше в края на краищата.

— Жан — повтори Майа.

Той помълча малко, после продължи да се мие.

— Не се ли сърдите?

Майа обърна към нея покритото си с пяна лице.

— Защо?

— Защото ви взех за крадец.

— А защо мислите, че не съм крадец?

— О! Сега вече съм сигурна.

Беше се облегнала на масата с колана на коленете и се опитваше да отвори кобура на пистолета.

— Мога ли да го извадя?

— Може, той е на предпазител.

Тя разглеждаше пистолета, с интерес, по момчешки.

— Колко е тежък!

Вдигна го с две ръце и го насочи към Майа. От усилието смръщи вежди и това засили детинското й изражение.

— О, Жан! Да не вземеш да го застреляш все пак!

Майа се обърна. Едно друго момиче стоеше в рамката на вратата. Беше възбледо и изглеждаше много уплашено.

— Божичко, Антоанет, толкова ли си глупава!

Жан остави пистолета на масата и погледна усмихната Майа. Антоанет слисано местеше поглед от единия на другия.

— Защо стърчиш там? — тропна с крак Жан. — Иди по-добре за кърпа.

Антоанет изчезна някъде.

— Не беше ли ви страх, като бомбардираха?

— О! Никак — отговори тя.

— Мене пък да! — каза Майа и се усмихна.

Той държеше ръцете си отпред, от тях капеше вода.

— Бях в един гараж и бомбата го надупчи.

— Кой гараж? Да не е тоя, дето е срещу нашата къща? Но това е гаражът на господин Тозюн! Горкият господин Тозюн! Той толкова обичаше колата си!

— Жан, не мога да намеря — чу се някъде отвън гласът на Антоанет.

— Хм, тя на морето да иде, пясък няма да намери — каза Жан.

Тя излезе на свой ред и Майа ги чу да шушукат със сестра си в съседната стая. Той се огледа. Кухнята беше педантично чиста. На масата, покрита с бяла мушама, опъната със заковани отдолу летвички, забеляза бутилка вино, пълна до половината… Беше запушена с чудновата тапа, чиято горна част представляваше човешка глава с пълни устни, дебелобузеста и захилена.

Появи се Жан и му подаде хавлиена кърпа, която миришеше на мащерка. След нея вървеше Антоанет, натоварена с четки и гребен. И двете бяха много слаби, почти равни по височина и облечени в еднакви рокли, което им придаваше вид на близначки.

— Искате ли гребен?

Жан беше взела гребена от ръцете на сестра си и му го подаваше.

— Сещате се за всичко — каза Майа.

На дръжката на прозореца висеше огледало. Той се приближи до него.

— Колко ви е хубава косата! — възкликна Жан.

— Жан! — извика Антоанет с упрек и се изчерви.

— Казвам каквото мисля — вдигна рамене Жан.

— Много сте мила — отвърна Майа сериозно. — И двете сте много мили.

Антоанет му се усмихна срамежливо. Сега беше ред на четката за дрехи. Жан я взе от ръцете на сестра си и я подаде на Майа, както бе направила и с гребена преди малко.

— Вие също сте мил.

— Не съм много сигурен — отвърна Майа. — Преди малко на бърза ръка ме взехте за крадец.

— Бяхте един такъв мърляв — каза Жан.

— И освен това — добави тя — аз не ви познавах. Поставил крак на една от пръчките на стола, Майа изчеткваше брича си и цял облак прах се разлетя около него. Той спря и както държеше четката във въздуха, погледна усмихнат Жан.

— А сега познавате ли ме?

— Да — отговори тя.

— Много ви напраших тук.

— Може да отворим прозореца — каза Антоанет.

— Не — намеси се Жан решително. — След толкова бомби навън има повече прах, отколкото тука.