Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Не бяха минали и десет минути, откакто Майа бе тръгнал по плажа, когато чу някой да тича след него.

— Мистър Майа! Мистър Майа!

Обърна се. Беше Гейбът. Задъхан. Бе тичал, за да го настигне. Подаде му ръка. Майа я стисна учудено.

— Много обичам — започна Гейбът — вашия френски маниер все да си стискате ръце, колчем се срещнете. Намирам това за доста по-сърдечно.

Той преливаше от сърдечност наистина. Гледаше Майа усмихнат, като че ли му беше стар приятел.

— Къде отивате?

— В къщи — усмихна се Майа.

— Къде е това „в къщи“?

— В лазарета. Там квартируваме с моите приятели.

— Аха! — кимна Гейбът.

След малко добави:

— Не искате ли вече да заминете?

Майа не можа да сдържи усмивката си. Колко млад изглеждаше Гейбът, след като бе изоставил сдържаността си!

— Аз искам. Но вашите съотечественици не искат.

— Как? Нима капитан Фийри?…

— Да — отвърна Майа.

И му разказа какво бе станало. Гейбът го изслуша, смръщил вежди.

— О! — каза той, изчервявайки се. — Съжалявам, наистина съжалявам.

Той като че ли се замисли за момент.

— Елате с мен.

Но веднага разбра, че тези думи приличат твърде много на заповед.

— Елате, ако искате с мен…

Те се отправиха към колоните на томитата. Гейбът направи няколко крачки мълчаливо.

— Как ви се струва тази война?

Беше го казал точно тъй, както би казал: „Харесвате ли този филм, тази пиеса, тази чаша чай?“

— Лоша.

Гейбът посочи с ръка към морето, корабите, колоните на англичаните, разрушените вили.

— Вбесява ме — каза той полугласно — пълното безсмислие на всичко това.

Майа го погледна отстрани. Нима той, Гейбът — толкова младичък, руменичък, толкова „жизнен“, — мислеше така! И той също мислеше така! The utter utility of all this 16 16 Пълното безсмислие на всичко това (англ.). — Б.пр. !

— И англичаните като почнат да мислят — каза Майа този път гласно, — докъде ли ще стигнем.

Гейбът избухна в смях.

— Oh you French 17 17 Ах, тези французи (англ.). — Б.пр. !

Смееше се от сърце, с цяло гърло. Майа на свой ред също се засмя. И за минута развалините на Бре Дюн, корабите, войната, всичко около тях изчезна. Имаше просто двама млади мъже, които вървяха рамо до рамо по плажа и се смееха, облени в слънце.

— Разкажете ми какво стана, след като се разделихме — каза Гейбът.

Майа му разказа. Когато чу за рижия адютант, Гейбът го прекъсна.

— Аз го познавах. Беше първокласен warrant officer 18 18 Подофицер (англ.). — Б.пр. . Казваше се Уейнрайт. Добър войник. Има двайсет години служба в Индия и кръста Виктория през седемнайсета. Преди две години едва не го разжалваха заради някаква история с жени. Един младичък негов подчинен, на име Смит, който беше решил да се изкара старателен. Господи! След това Смит доста време си яде котлета сам в стола. Добър войник беше Уейнрайт. Добър стар войник. Глупаво е да умре така.

— Винаги е глупаво да се умре.

— Да — обърна наивното си лице Гейбът към Майа. — Не може да разбере човек за какво е нужно всичко това, нали?

Бяха стигнали до колоните на томитата. Гейбът се приближи до офицера и го заговори. Офицерът се обърна и внимателно изгледа Майа.

Двамата се наредиха в края на колоната.

— След половин час — каза Гейбът — ще ни дойде ред да се качим в някоя от лодките.

Майа погледна часовника си. Беше шест и четвърт. В този миг колоната се размърда и той пристъпи няколко сантиметра.

— Защо лодките са толкова малко?

Гейбът се усмихна.

— Видите ли, връщането не беше предвидено.

Майа погледна англичаните, които го заобикаляха. Повечето от тях бяха без шапки, без оръжие и багаж. С дългите си панталони и широките якета те приличаха на туристи или на спортисти, които чакат лодките, за да се поразходят. Бяха с ръце в джобовете, не разговаряха много, пушеха с небрежно изражение. В държането им нямаше и следа от нетърпение.

Неподвижен, с лице към морето, в началото на колоната стоеше английският офицер, този, с когото бе говорил Гейбът. Когато наближеше някоя от лодките, той даваше знак. Един по един томитата напускаха редиците, нагазваха във водата и се качваха в лодката. Като минеха шест души, офицерът вдигаше ръка пред следващия войник и я държеше в това положение, докато лодката завиеше към морето.

— Следващия път сме ние — обади се Гейбът.

Майа гледаше зелената лодка, която се отдалечаваше. С единствения си гребец и прекалено тежкия товар тя напредваше мъчително. Имаха късмет, че морето е така спокойно.