Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Свистенето нарастваше главоломно. Майа имаше чувството, че към него по невидими релси връхлита влак. Беше приковал поглед в добре лъснатите обувки и машинално започна да брои капсите им. Беше изпитал такъв страх този следобед по време на бомбардировката, че сега се чувствуваше спокоен и отпуснат, като че ли това, което ставаше наоколо, никак не го засягаше.

— Не улучи! — чу се гласът на Аткинз.

На палубата някой свиреше на хармоничка.

— Чудно ми е защо ли не целят миноносеца — извика някакъв глас недалече от Майа.

Беше томито с момичешкото лице. Долната му устна леко трепереше.

— Ние сме по-голяма мишена — каза Аткинз.

Картечниците бяха прекратили огъня. Тишината, която последва, изглеждаше почти неестествена. Майа чу отново острия, раздиращ звук на хармоничката. Тя свиреше „We’re gonna hang out the washing on the Siegfried line 20 20 Ще си простираме прането на линията Зигфрид (англ.) — игра на думи: „линия“ означава и „въже“. — Б.пр. “. Прекрачвайки проснатите тела, мина един моряк, после друг. Те си проправяха път към носа. Някой извика нещо от мостика.

— Господи! — обади се Аткинз.

Майа се наведе до него през парапета. Воденичното колело бе спряло. В същия момент те чуха шума на верига, която се развива.

Аткинз се обърна към Майа и го погледна в очите.

— Пътуването свърши.

— Трите щуки, които останаха, може и да не ни улучат.

— Not a chance 21 21 Изключено е (англ.). — Б.пр. — каза Аткинз.

— Ще се стъмни.

— Няма да помогне — продължи Аткинз. — Ще ни нападнат преди това.

— Дано не ни улучат…

— Дано — повтори и Аткинз.

Три щуки, три атаки, по три бомби при всяка атака… Сега целта беше неподвижна. Аткинз имаше право. Пътуването бе свършило.

Щуките горе, изглежда, не бързаха. Бяха започнали пак да кръжат. Пукотевицата на картечниците отекна наново. Този път Майа не залегна. Задоволи се да седне, опрял гръб на парапета. Той погледна около себе си мъжете, които щяха да умрат. Разглеждаше ги с любопитство, като че ли самият той не беше един от тях. Щяха да умрат, но не казваха нищо, не правеха нищо. Лицата им не изразяваха нищо. Чакаха, тежко, търпеливо чакаха. В това очакване нямаше примирение, а някаква мъжествена сила.

На свой ред Майа усети, че някой го гледа. Той разпозна томито с момичешкото лице. Големите му черни очи бяха приковани върху неговите с изражение на срамежливост и безпокойство. Виж, този не умееше да чака. Леки тръпки пробягваха по нежното му лице. Стоеше прав, с отпуснати ръце и отворени длани.

— Не улучи!

В гласа на Аткинз нямаше и следа от задоволство. Каза го, сякаш съобщаваше безпристрастно резултата от някакво състезание.

— Сега остават само два.

— Само два — повтори Аткинз.

Той седна до Майа и намигна.

— Но и два, сър, са повече от достатъчно.

Майа му подаде кутията с цигари.

— Цигарата на осъдения.

Той обясни на Аткинз, че във Франция, преди да отведат осъдения на смърт на ешафода, му дават цигара и чаша ром. Обясни му това спокойно, без да бърза. Гърлото му бе леко пресъхнало, но се чувствуваше напълно спокоен.

— Струва ми се — каза Аткинз, — че нещастникът наистина има нужда от чаша ром.

„Аз съм спокоен — помисли си Майа, — напълно спокоен.“ „Глупак такъв — каза си, — ето че и ти се набъркваш в мръсните им истории за героизъм! Какво значение има дали си смел, или страхлив? И в очите на кого?“

— В Англия няма такова нещо — обади се Аткинз. — Французите са по-хуманни от нас.

А щуките не спираха да кръжат над главите им!

— Най-хуманното — каза Майа — все пак е да не убиваш никого.

Аткинз поклати няколко пъти глава.

— Yes 22 22 Да (англ.). — Б.пр. , сър — одобри той живо, — yes, сър!

Имаше толкова разпаленост в гласа му, че Майа го изгледа с любопитство. Двете щуки все така кръжеха над главите им. Настъпваше вечерта — светла юнска вечер.

Майа се изправи на крака и за пореден път погледна брега. Беше толкова близо! И тъкмо той олицетворяваше сега сигурността и живота. Наведе се през парапета и измери с поглед разстоянието, което го отделяше от водата. Често бе скачал и от по-високо. Какво му пречеше да свали веднага ботушите си, да се хвърли във водата, да стигне с няколко маха до сушата, да се измъкне от този плаващ ковчег? Беше много просто — ще се обърне към Аткинз, ще го помоли да му помогне да си свали ботушите, ще се сбогува и ще скочи. В същия момент той осъзна, че нямаше да направи нищо. Беше абсурдно до невероятност, но чувствуваше, че нищо не може да помогне, че няма да се реши, че не иска да тръгне. Безполезно беше да се насилва, да се опитва да си внуши страх. Щеше да стои тук неподвижен и да чака. „Нима предпочитам смъртта?“ — запита се той учудено. Не, не беше и това, беше нещо много по-странно. Като че ли някакво чудовищно любопитство към онова, което щеше да стане.