Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Изправи глава и погледна щуките, които продължаваха да се реят в прозрачното юнско небе. Аткинз бе проследил погледа му.

— Искат да си удължат удоволствието — каза Майа.

Инстинктивно бе снишил глас, защото на палубата сега лежеше дълбока тишина. Човекът с добре лъснатите обувки седеше на няколко крачки от него. Беше измъкнал от торбата си консерва говеждо и най-спокойно вадеше от нея големи мръвки, които поднасяше с нож към устата си. Ядеше бавно и не гледаше никого. Англичанинът с момичешкото лице бе скрил глава между дланите си.

— Да се преместим по-назад — предложи Майа.

Аткинз го погледна изненадано, но не попита нищо. Започнаха да си пробиват път. Аткинз вървеше пръв и колкото пъти закачеше някого на минаване, толкова пъти измърморваше „Sorry!“ 23 23 Извинете (англ.). — Б.пр. . Няколко томита се обърнаха и с любопитство изгледаха униформата на Майа. Един глас — същият властен глас, който вече бяха чули преди малко — разкъса тишината.

— Залегни!

Този път в плътната маса каки никой не помръдна, никой не продума.

— Залегни! — повтори гласът.

Беше силен, уверен глас, глас на човек, свикнал да командва и да му се подчиняват, но сред мълчанието, което получи в отговор, той изглеждаше смешно слаб и безсилен. Изминаха няколко секунди, после се разнесе същата заповед, този път последвана от псувня.

Майа се усмихна. Сега едва ли беше време да се изпълняват заповеди.

— Нека си псува! — каза Аткинз и се обърна.

Той също се усмихваше. Облегнаха се на парапета. Двете щуки кръжаха над тях. Аткинз се наведе към Майа, който го гледаше с някаква настойчивост, примесена с притеснение. Внезапно в тишината затрака картечницата. Никога животът не бе изглеждал така нереален на Майа. „Нима ще умра?“ — мина му през ума. Спомни си своята паника от следобед. Вече не се страхуваше. Беше смаян просто. Вдигна глава и видя прикованите в него очи на Аткинз.

Свистенето на самолета, който пикираше, бе толкова силно, че заглуши гласа му. Спускаше се с бясна скорост върху тях. „Това е абсурдно — помисли Майа, — всичко това е абсурдно.“ В същия миг в главата му нахлу чудовищен шум, той усети, че нещо го блъсва силно напред и се строполи върху Аткинз. Аткинз го задържа с тялото си секунда-две, после и той загуби равновесие и двамата се смъкнаха на палубата. Майа се залови за долния край на парапета и се вкопчи в него. Но веднага го пусна. Двама мъже се строполиха с цялата си тежест отгоре му. Той извика.

— Here 24 24 Насам (англ.). — Б.пр. , сър — чу се гласът на Аткинз.

Той усети, че някой го вдига за раменете и го изправя на крака. Пред него стоеше Аткинз.

— Ранен ли сте? — извика Майа на френски.

Аткинз не го гледаше. Лицето му, обърнато към носа на кораба, беше осветено с тъмночервен отблясък и изглеждаше вцепенено. Той отвори няколко пъти уста, но Майа не можа да чуе гласа му. Безброй викове го заглушаваха. Майа се обърна. От носа на кораба излизаха пламъци.

Те се издигаха високо, почти без пушек. Пламъците бяха толкова силни, че Майа затвори очи. В същото време той едва не загуби равновесие и залитна върху гърдите на Аткинз.

— Ще ни смажат — изрече Аткинз на един дъх. — Всички отстъпват назад.

Тълпата около тях внезапно се бе сгъстила и като че ли ги понесе във въздуха. По лицата им играеха червени отблясъци, обгръщаше ги вълна от задушаваща топлина. Майа изведнъж усети непоносими тръпки по врата си. Ръцете му, свити отпред, се забиваха в гърдите му. Той отметна глава назад, опитвайки се с цялото си тяло жадно да поеме въздух.

Когато дойде на себе си, му се стори, че лежи удобно по гръб и усеща върху лицето си нежен, прохладен полъх. Отвори очи. Червеникави силуети се движеха наоколо. С учудване забеляза, че е прав, че плътно притискащата го тълпа не му бе позволила да падне. Затвори очи, обхвана го непреодолима сънливост. В същото време усети, че някой го удря по бузите. Отвори очи. Пред него беше лицето на Аткинз, но изглеждаше като удавено в мъгла. С цената на невероятно усилие Майа успя да задържи очите си широко отворени. Отново му стана много топло.

— По-добре ли сте, сър?

— Да, Аткинз.

Вече по-малко ги притискаха. Само тези викове да можеха да спрат поне за секунда! Никой не крещеше около тях. Виковете идваха от по-далече, от другата страна на мостика. Малко по малко огънят напредваше. Виждаше се как високите му светли пламъци се открояват в здрача. На моменти вятърът ги накланяше опасно и те усещаха по лицата си задушаващ полъх, като че ли към тях се приближаваше зиналата паст на гигантско чудовище.