Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Yes, сър.

— Бързо! — извика Майа. — Бързо!

И него го обхващаше някаква сънливост.

— Придържайте ме за спасителната риза. Не искам да докосвам парапета с ръце.

Аткинз го хвана послушно за ризата и Майа прехвърли над парапета единия, после другия си крак. Нищо вече не го отделяше от морето. Празното пространство под него зееше главозамайващо.

— Пуснете ме!

Аткинз се бе вкопчил в спасителната риза на Майа и лицето му отново бе придобило унилото си и вцепенено изражение.

— Пуснете ме!

Горещината на парапета проникваше болезнено в кръста му.

— Пуснете ме! — извика той, като се обърна.

Нямаше сили дори да се освободи. Усещаше се празен и вдървен. Вече не знаеше точно нито къде се намира, нито какво прави. Знаеше само, че Аткинз трябва да го пусне.

— Пуснете ме! — изкрещя той на френски. И замахна назад наслуки.

Стори му се, че пада в празното от много високо. Това беше същото усещане за падане, което човек изпитва насън. Земята изведнъж изчезва под краката, сърцето се свива, някакъв нерв се отпуска някъде внезапно и всичко свършва. Когато се озова във водата, той с учудване установи, че навярно е загубил съзнание веднага след като бе ударил Аткинз. Усети приятна прохлада и си припомни, че бе изпитал същото преди малко, когато тълпата го задушаваше. Но прохладата този път не изчезна. Разпери ръце и се отпусна във водата. Усети, че се понася бавно като удавник. Спасителната риза държеше тялото му на повърхността, но краката му, натежали от ботушите, висяха. Той затвори очи и му се стори, че пропада, както преди. Отвори очите си. Водата, го милваше по лицето. Над него като огромна вертикална стена се изправяше корабът.

Почти не виждаше пламъци, но нечовешките писъци продължаваха да стигат до него. Той се отдръпна малко от кораба, за да види по-добре човешкия рояк, който се тълпеше към кърмата. Изненадваше се, че плува толкова бавно.

— Аткинз! Аткинз! — извика той и вдигна ръце над водата, за да покаже, че наистина се държи на повърхността.

Вече не беше толкова светло, за да различи лицата в неясната маса над него. Стори му се, че в отговор чу съвсем слаб вик.

— Аткинз!

Този път се чу плясък и едно тяло изплува на няколко метра от него. Майа се приближи. Плуваше така бавно, че се отчая. Улови човека за рамото. Човекът извика и се обърна. Майа го пусна. Не беше Аткинз.

— Не ме оставяйте!

— Брегът е нататък.

— Не ме оставяйте! — повтори човекът.

Гласът му беше слаб, изтощен, умоляващ.

— Можете да стигнете и сам.

— Не мога — отвърна човекът и загъргори нещо неразбираемо.

— Какво?

— Боли ме навсякъде — отвърна човекът ясно. — Боже мой! — добави той и заповтаря несвързано. — Боже мой! Боже мой! Боже мой!

Двамата плуваха един до друг, поддържани над водата от спасителните ризи.

— Ще ви бутам до брега — предложи Майа.

Той го хвана за ръката. Човекът нададе остър вик и извади ръцете си над водата. Майа ги погледна. На пръстите му нямаше нито един нокът и първата редица кокалчета откриваше кървящо голо месо.

— Божичко! — извика Майа.

Той го улови за рамото, но човекът обърна към него лице, изкривено от ужас.

— Не ме докосвайте!

— Налага се.

Майа го хвана за яката.

— Причинявате ми болка — каза човекът.

Този път не беше извикал. Бе изрекъл това тихо, с почти извинителен тон. Майа го пусна.

— А тук?

Беше го обгърнал през спасителната риза. Човекът стисна челюсти, но не каза нищо. Майа го забута пред себе си. Плуваше извънредно бавно. Пълните с вода ботуши го дърпаха надолу и той с мъка задържаше краката си на повърхността. Стори му се, че това продължава безкрайно, но по-късно си даде сметка, че е преплувал само няколко метра, преди да стъпи на дъното.

— Вече има дъно. Можете ли да се изправите?

Човекът опита, но нададе вик и се смъкна с цялата си тежест във водата. Майа започна отново да го бута пред себе си. Малко по-натам водата не бе вече така дълбока и стенейки, човекът докосна пясъка.

— Ще ви нося — предложи Майа и се наведе над него.

Човекът го погледна ужасено.

— Не ме докосвайте!

— Трябва! Не може да останете цяла нощ във водата.

Човекът не отговори и затвори очи. Майа го хвана през кръста и след няколко опита успя да го повдигне.

— Господи! — изохка човекът. — Господи! Господи!

После застена слабо и тихо като дете.

В момента, когато излизаше от водата, Майа се спъна в нещо. Едва не падна и с голяма мъка успя да запази равновесие. Остави възможно най-внимателно човека на пясъка. Човекът се беше отпуснал. Главата му глухо се удари в пясъка. Лежеше неподвижно със затворени очи. Навеждайки се, Майа забеляза, че той няма вежди.