Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

Въпреки късния час по плажа минаваха на групички пехотинци. Майа извика един от тях и го помоли да му помогне да свали ботушите си.

— Да не си бил там? — посочи пехотинецът към кораба, който гореше.

— Да.

— Моля за извинение! — каза войникът. — Какъв фал за момчетата!

Като че ли беше присъствувал на мач. На мач между Огъня и хората. И Огънят беше излязъл по-силен. Спор нямаше. Огънят беше много по-добър. Какъв фал за момчетата!

— Благодаря.

— О, извинете! — каза войникът. — В какво меле са се набутали!

Беше силно възбуден. Това беше мач. И по-силният печелеше неизбежно.

— Бих искал да те видя на тяхно място.

— Мене ли? — учуди се войникът.

И с обидено изражение добави:

— Това ли намери да ми предложиш?

В края на краищата какво общо имаше той. Той гледаше. Просто гледаше. А това са две различни неща.

— Благодаря за ботушите.

— О, нищо! — каза войникът враждебно.

И се отдалечи. Майа се обърна към англичанина.

— По-добре ли се чувствувате?

— Студено ми е — отвърна мъжът.

Майа се наведе над него.

— Влизам в морето да потърся един приятел. Ще се върна веднага. Нали мога да ви оставя ботушите си чрез това време?

— Сложете ги под главата ми — каза човекът отпаднало.

В момента, когато влизаше във водата, Майа усети силна умора. Корабът пред него продължаваше да гори. Войниците, които минаваха по пясъка, едва го поглеждаха. Корабът гореше. Изглеждаше самотен, изоставен от всички. Обгърнат от високите пламъци, мрачният му силует се открояваше на още светлото небе. Времето беше топло. Бе светла юнска вечер, морето беше така спокойно, че вълничките, които достигаха бавно до пясъка, почти не оставяха пяна.

Майа свали спасителната риза, захвърли я на пясъка и направи няколко крачки, вперил поглед в кораба. Някакъв предмет в краката му го накара да погледне надолу. Досети се, че тъкмо в него се беше блъснал, когато преди малко излизаше от водата. Това беше голо човешко тяло, отрязано точно през кръста. Гръдният кош и главата сигурно бяха паднали другаде, може би в морето. Този къс от човешко тяло лежеше тук в неприлична поза, без име, с дълги мускулести крака, протегнати естествено като за почивка. Майа го гледаше, застанал неподвижно. Най-вече привличаше погледа коремът. С белотата, отпуснатите си мускули и извивката на хълбока той изглеждаше още жив, въпреки страшната рана. Майа се наведе и докосна трупа с ръка. Беше изстинал. Някакви войници, които минаваха, го видяха. Един от тях се обърна и подвикна някаква гнусна шега. Майа чу смеха им, който се отдалечи.

Водата беше почти топла. Освободен от ботушите и спасителната риза, Майа плуваше по-лесно. Той стигна кораба с няколко маха. Човешкият рояк продължаваше да се притиска към парапета на кърмата. Пламъците още не бяха преминали мостика или поне така изглеждаше, защото Майа виждаше само най-високите. Безбройните викове от преди малко бяха спрели, заменени от вопъл. Той беше безкраен, остър, подобен на псалм, на женски плач. Когато огненият сноп се извиеше над мъжете, вопълът ставаше по-силен. Майа виждаше тогава как вдигат и размахват умоляващо ръце. Две въжета, привързани на парапета, висяха чак до водата.

— Аткинз!

Около него плуваха или се държеха над водата само трима-четирима мъже. Над главата му продължаваше да се носи безкрайният вой, като внезапно затихваше или неочаквано се засилваше.

— Аткинз! — извика с все сила Майа.

Неясни гласове му отвърнаха отгоре. Майа се приближи. Какво още чакаха, за да скочат или се спуснат по въжетата?

Той отново повика с пълно гърло Аткинз и изчака. Чака дълго. Сега водата му изглеждаше студена и краката му започнаха да изтръпват. Най-после видя една фигура бавно да прекрачва парапета, да се хваща за въжето и безкрайно предпазливо да слиза. Чу се цопване и Майа приближи. Не беше Аткинз. Човекът обърна безизразен поглед към него и веднага затвори очи. Беше се отпуснал във водата, не правеше нито едно движение. Лицето му бе почерняло от саждите. Майа се държеше над водата до него.

— Обгорен ли сте?

Човекът отвори очи, но веднага отново ги затвори.

— Ръцете ми…

Гласът му беше дрезгав, като че ли не бе говорил от години.

— Можете ли да стигнете сам до брега?

— Да.

— Защо не слязохте по-рано?

Последва мълчание и Майа се питаше дали не трябва да повтори въпроса си, когато човекът отново отвори очи.

— Не помислих за това.

— Болеше ли ви?

— Да — отговори човекът, — болеше ме много и виках.