Робер Мерл - Уикенд в Зюидкот

— Щеше да е по-добре, ако бяхме избрали друга колона — каза Гейбът.

— Защо?

— Нашата ще се товари на кораба с воденичното колело отстрани. Проклето старо корито. Питам се откъде ли са го домъкнали.

Войникът пред Гейбът се обърна.

— От Портсмът, сър. Спомням си, че съм го виждал, когато бях съвсем малък.

Гейбът се усмихна.

— О! Много по-стар е, отколкото казвате.

Томито намигна лукаво.

— Вярно, сър. Сбърках го с Victory 19 19 Победа (англ.). — Б.пр. .

Гейбът се засмя. Двама-трима от англичаните, които ги бяха чули, също се засмяха.

— Victory… — подхвана Гейбът, обръщайки се към Майа.

— Посещавал съм го.

— Трябваше да се досетя — каза Гейбът.

Зелената лодка се връщаше бавно към брега.

— Бихме могли да се наредим на друга колона — предложи Майа полугласно.

Гейбът се поколеба за миг.

— Сега вече не.

И добави високо:

— О! Предполагам, че това също е добър кораб като всеки друг.

Офицерът, който командваше редицата, даде знак. Първият англичанин тръгна. Майа беше четвърти поред, веднага след Гейбът. За да стигне лодката, трябваше да нагази почти до колене във водата. Помисли си дали водата щеше да успее да проникне в ботушите му.

Приближи. Изведнъж една ръка се протегна пред него на височината на гърдите.

— Вие французин ли сте? — попита офицерът от колоната.

Майа го погледна — твърде учуден, за да отговори. Нима не се виждаше от униформата му? Гейбът не беше ли му казал? Нима той не го бе видял, когато преди малко се нареди в колоната?

Гейбът се обърна.

— Той е с мене.

— Не прилича на французин — каза офицерът.

„Глупак такъв“ — помисли си Майа.

— Аз го познавам — каза Гейбът.

— Не прилича на французин — повтори офицерът.

— Аз го познавам — настоя Гейбът енергично.

Офицерът отпусна ръка. Това беше един от онези англичани, на които преди малко Майа бе показвал бележката на капитан Фийри.

Майа седна в лодката до Гейбът. Усещаше със задоволство, че вътре в ботушите краката му бяха още сухи.

Лодката започна да завива към морето. Изглеждаше, като че ли ще потъне под товара. Но с помощта на внимателните удари на греблото все пак потегли. Майа видя как офицерът на брега отпуска ръка. Чертите на лицето му вече не се различаваха много добре.

— Защо ме попита дали съм французин? Не виждаше ли?

— Казах му преди малко.

— Тогава?

— И аз не знам.

После Гейбът добави с усмивка:

— Нелогичността, мистър Майа, не може никога да учуди един англичанин.

Майа мълча, докато стигнаха товарния кораб. Учудваше се, че вече не се радва. „По-късно ще съм доволен“ — помисли си той. Установи, че мисли за лазарета, за общата кльопачка и че за своя голяма изненада мисли за тях със съжаление. Нормално е да мислиш за приятелите си със съжаление, но за лазарета и за фургона?

„Колко бързо — каза си той — човек привиква навсякъде.“

Зелената лодка доближи кораба, свали товара си на трапа и веднага потегли обратно. Майа се покатери след Гейбът по стената от сива ламарина. Отблизо корабът изглеждаше много по-голям.

Горе, до трапа, един морски офицер разпределяше хората на палубата. Когато Майа мина пред него, той хвърли поглед върху униформата му, но не каза нищо.

— Елате — подкани го Гейбът — да отидем назад, към кърмата.

Палубата беше пълна с войници. Имаше ги и в трюмовете сигурно — наблъскани в задушната тъмнина. Имаха късмет, че бяха пристигнали последни. Те минаха покрай една картечница с кръгов обстрел, чиито две цеви със смъкнат калъф бяха насочени към небето. Сигурно имаше още една такава отпред, на носа.

— Защитени сме…

Гейбът направи гримаса.

— Най-добрата защита е едно витло, което да се върти бързо. Но това колело с перките…

Той още си мислеше за воденичното колело. Не изглеждаше разтревожен от тази подробност, тя просто го шокираше и забавляваше едновременно.

Дъските под краката им бяха още топли от слънцето. Приятна миризма на прясна боя, на катран и морска влага обгърна Майа. Той я вдиша с наслада. Познатата миризма при заминаване с кораб. Макар че бяха още много близо до брега, вятърът вече изглеждаше по-силен. Майа си спомни за пътническите корабчета, които в мирно време осигуряваха връзката между Диеп и Ню Хевън и с които беше пътувал толкова пъти. Качиш се на борда и ти се струва, че дишаш друг въздух, че не си вече във Франция, като че ли Англия започваше още щом се озовеш в морето.

— Чувате ли? — обърна се към него Гейбът.